4 Другият

Другият
"ДРУГИЯТ" – ЖЕЛАНА ИЛИ
НЕПОТРЕБНА ЛИЧНОСТ

Днес, повече от дванадесет години след началото на демократичните промени, кризата на толерантността в мултикултурния диалог между малцинствата и мнозинството в демократична България все още не е преодоляна. Практиката опровергава разбирането, че етническите проблеми ще се решат от само себе си в рамките на общото демократично развитие. В същото време самият демократичен процес не може да се осъществи в своята пълнота и дори може да бъде блокиран и върнат назад, ако не протича в условията на толерантни междуетнически отношения. Широко е разпространен възгледът, че решаването на проблемите на малцинствата обслужва само  тях, а не е в интерес на цялото общество.
Грижата за съхраняването и развитието на малцинствената идентичност е с общоевропейска валидност и значение. Практически няма държава на Стария континент, която да е еднородна в етническо или религиозно отношение. Това с особена сила важи за Балканите, разположени на кръстопътя между Изтока и Запада. Общественият интерес и държавният суверенитет са застрашени, не когато са гарантирани основните човешки права и свободи, а когато те са грубо погазени. Пример за това са Босна и Косово.
В България функционира уникален за Балканите и за Европа модел на междуетническо отношение, основаващо се на принципите на гражданското общество и всеобщата демокрация. Характерно за него е това, че малцинствените проблеми се решават по пътя на балансирането между принципа на интеграцията на малцинствата в гражданското общество и принципа на защита на етническата и религиозна идентичност.
В подкрепа на този междуетнически модел и в търсене отговора на въпроса "Как и по какъв начин се приема образът на "Другия" в смисъла на отношенията между културните, религиозни и етнически отношения", взимайки под внимание ситуацията в нашата страна, бе стартиран проект, посветен на сътрудничеството между ислямските учебни заведения и Софийския университет "Св. Климент Охридски" под надслов "Ислямското духовно образование в България –предизвикателство на партньорството". Програмата се спонсорира от Комисия "Демокрация" при посолството на САЩ с ръководител на проекта д-р Симеон Евстатиев. В рамките на този проект бе проведен студентски конкурс за есе на тема "Другият", в който участие взеха студентите от Висшия ислямски институт – гр. София и Софийския Университет "Св. Климент Охридски".
Разработени главно под формата на академични изложения и художествени есета, трудовете на студентите имаха за цел да обхванат различни аспекти от структурата, оформяща образа на "Другия", човека с различна идентичност, но неминуемо потребен член на обществото.
Оценката на писмените разработки бе поета от колективна комисия от преподаватели от ВИИ и от СУ, ректорът на ВИИ доц. Мустафа Алиш, ас. преподавател Хюсеин Читак, проф. Йордан Пеев, доц. Пламен Макариев, д-р Симеон Евстатиев и др.
Предвидено бе заключителният етап на конкурса за есе да завърши с двудневна студентска конференция от 03.04 до 04.04. в гр. Банско, в която участие да вземат първите седем отличени студента от ВИИ и СУ, а именно: Мехмед Абдуллах, Айше Исмаил (отличени за темата "Ислямът - гарант за мирно съжителство"), Фидан Манев, Соня Емилова, Шерифе Муса, Вели Пачелиев и Асан Садъков (отличени за темата "Другият") от ВИИ и Албена Хинкова, Славка Бенчева, Георги Петрунов (отличени за темата ""Другият" и нарастващата нужда от диалог"), Невяна Тодорова (отличена за темата ""Другият", или защо се страхуваме да не останем неразбрани"), както и Биляна Захариева, Яна Георгиева, Дияна Димов и Явор Кръстев от СУ.
Изборът на град Банско за място на тази среща не бе случаен. Той целеше подкрепа за съществуващото от десетилетия наред благонамерено етнокултурно и религиозно съвместно съществуване на общности сред местното население. Като пример към казаното по-горе ще спомена това, че църквата в центъра на гр. Банско е единствената по рода си, обединяваща на едно място символите (кръст и полумесец) на двете най-големи религии в света – християнството и исляма. Кръст, заобиколен от два полумесеца, изсечени над една от вратите и днес продължават да бъдат еталон за поколенията по пътя към тяхното мирно съжителство.
По програма конференцията бе открита с приветствени слова от страна на ректора на ВИИ Мустафа Хаджи и проф. Йордан Пеев. В рамките на първата сесия се водиха дискусии относно разработките на Невена Тодорова и Айше Исмаил с водещи доктор С. Евстатиев и Георги Петрунов. По време на втората сесия, водена от Мустафа Хаджи, бяха обсъдени работите на Соня Емилова и Савка Бенчева.
През вторият ден конференцията продължи с третата сесия, водена от проф. Йордан Пеев, и коментар върху образа на "Другия" през погледите на студентите Фидан Манев и Биляна Захариева. По време на четвъртата сесия с водещ Хюсеин Читак, майсторски изнесените есета на Албена Хинкова, Шерифе Муса и Мехмед Абдуллах, разпалиха макар и авансово кулминационна атмосфера. Последната – пета сесия с водещ д-р Галина Стефанова и изказалите се Яна Георгиева, Вели Пачелиев, както и заключителната шеста сесия, проведена под ръководството на доц. Пламен Макариев, когато бяха изложени разработките на студентите Диана Димова, Асан Садъков и Явор Кръстев, допълниха колективното виждане за "Другия", мирогледно разбран й братски почувстван от създалото се социално-религиозно и научно ядро.
Тържественото закриване на студентската конференция включваше празнична вечеря и обявяване класирането на есетата, като бяха връчени парични награди от по 300, 200 и 100 лв. на първите трима номинирани участници от двете учебни заведения: съответно на Мехмед Абдуллах, Айше Исмаил и Фидан Манев от ВИИ и на Албена Хинкова, Славка Венчева и Георги Петрунов от СУ.
Такава една среща за установяване на диалог между обществеността в България и възможен допир на религиите (християнство и ислям) ще остави дълготрайна следа по пътя към оформяне на нацията с общи ценности, и идеали. Трябва да сме наясно, че светът след 11.XI. 2001 г. не е същият, но България – е. Трябва да сме наясно, че основният враг на исляма не е вярващият, а безбожникът. Трябва да сме наясно, че човек, който не е заплашен, по-лесно приема другостта.
Конкурсът и студентската конференция се проведоха в рамките на проекта "Ислямско духовно образование в България –предизвикателствата на партньорството", по инициатива на фондация "Минерва".

"Никой не е истински вярващ, докато не пожелае за брат си това, което желае за себе си." Мухаммед (салляллаху алейхи уе селлем)
Пророкът Мухаммед (салляллаху алейхи уе селлем) с този хадис ни показва начина, по който трябва да се държим с този "друг", който всъщност е наш брат. Като казвам "наш брат" имам предвид, че той трябва да бъде най-малко мюсюлманин, защото, за да бъде такъв има още някои условия, които Аллах ни съобщава в сура "ет-Тевбе" (Покаянието), айет 11.
Погледнато от друга страна обаче, под "другият" може и трябва да разгледаме и онзи Друг, който не отговаря на условията, споменати по-горе.
Ако се върнем малко назад във времето и надникнем в историята, ще открием доста интересни "нещица" (подробности). Ще видим, че историческата истина се съдържа в мълчанието на мъртвите.
Може би на теб, читателю в тези редове, много от написаното ще ти се стори парадоксално и пресилено, но през моята писалка всичко изглежда по този начин. Историята ни учи не винаги да вярваме на историците. Защо ли? Ами защото историята се повтаря, а това е един нейн недостатък. И защото, откакто съществува цивилизацията, никой не е променил хода на историята така, както това са правили историците. Трябва да знаем, че ние вероятно няма да влезем в историята, но за сметка на това "другият" или "другите" с техните организации и структури вече си мислят, че са в нея. От тази истина можем да си направим заключение, че никой човек не е в състояние да промени миналото, но историците много често правят това. Затова много съм слушал да казват, че от нея, от историята, научаваме, че нищо не може да се научи от нея.
Но стига толкова. Да оставим на мира историята и историците. Това е тема, по която много се е говорило и писало, а и тя и в бъдеще ще остане на дневен ред.
Както вече споменахме, т.е. писахме – аз спирам с тази тема, защото от ябълката на раздора конфитюр не може да се направи. А и колко много ябълки на раздора се оказват в последствие червиви!
Казват, че най-интересни са тези списания, които не могат да бъдат публикувани. Не мисля, че точно моите редове ще бъдат от тях. И тук използвам момента, за да благодаря на инициаторите на тази идея. Много хубаво е, че са обявени награди, с които ще се подпомогнат студентите. По-хубавото обаче е съвсем друго – че те дават шанс на студенти като мен да изразят своето мнение и позициите, които отстояват. За себе си знам, че обикновено побеждават онези, които раздават наградите – затова не се надявам и не ще се сърдя, ако нямам такава, а пак казвам – за мен наградата е това, че ще споделя с повече "други" мнението и препоръките ми за "другия". Ще се радвам, ако написаното от мен не мине и под знаменателя "хората обичат да четат чуждите писания, само защото знаят, че не трябва да им отговарят", защото тогава би било жалко – и за хвърления от мен труд, а и за "другия". Би било жалко, защото аз смея да числя себе си към средната група от старото поколение на младите автори, ако мога така да се изразя.
Нека споделя с теб, читателю, нещо, което се случи с мен наскоро. Онзи ден един идиот ми вдигна кръвното. Погледнах го. Видях наглостта в очите му. Замълчах си. Спомних си за Аллах и за това, че този друг е изпитание за мен. После станах и затворих вратата. Завидях на самочувствието му – безочливите хора го имат в изобилие. Тъжно ми е... Често се успокоявам с мисълта, че времето, в което живеем е един лош сън. И този сън най-сетне ще свърши. А когато се събудим – всички ще сме усмихнати...Кога ли ще се събудим?...
Алчността на тези, които сега, а и преди са ни управлявали, май здравата ни е приспала. Жалко е, нали? Да, така е... Много жалко. Сънят ни ще е дълъг.
Велико нещо е вярата! Но дали я има у всеки?...Но дали я има у "другия"?...
Срещал съм "други", които изправени пред дилемата „Да бъда или да не бъда", станаха двуличници.
Винаги най-голяма е опасността в началото и в края на всяко начинание, коравите винаги се развиват близо до брега.
Наистина, малка ще е ползата от очите ни, ако умът ни е сляп. С "другия" трябва заедно да научим умовете си да гледат, и не само да гледат, но и да виждат! Защото слепотата на мисълта е по-лоша от слепотата на очите ни. Ние винаги сме подвеждани от едно или друго, често и грешим – нека грешим, но грешките ни и грешките на "другия", да не са фатални. Нека помним, че все пак няма по-груба грешка от тази, да се опиташ да прескочиш пропаст на два скока.
Времето не само е най-добрият лекар (както го наричат), то е и чудесен художник! Помисли си само читателю – колко обикновени наглед случаи е позлатило то в нашите спомени - моите, твоите и на "другия"?! Но то отминава...Или всъщност НЕ – не времето преминава, а преминаваме ние...Преминавам аз, преминаваш ти, преминава и "другия"...
И има неща, които би било най-благоприятно за нас да забравим, но ние ги помним най-добре от всичко. Миналото за мен, а и за "другия" е страшно с това, че то краде нашето бъдеще. А е невъзможно да се наслаждаваш на миналото и в същото време да живееш с настоящето. Винаги трябва да четем следите на миналото. И да знаем, че и най-хубавият утрешен ден няма да върне нито на мен; нито на "другия" вчерашния, а и днешния също. Трябва да се замислим. Не казвам, че ще е приятно и лесно, но си струва! И в края на краищата – истински жалък за мен е онзи, който търси лесен живот.
Било ми е отредено да поскитам и поскитах. Срещах какви ли не други, които пледираха, че са хора. Има разни "други", които живеят без всякаква цел и които преминават през света подобно на стръкче трева в река те не вървят, тях ги влачат. Все пак за себе си мога да кажа, че имам достатъчно основание да не се числя към тях, а и "другите" да не ме числят и към тях – като всеки мюсюлманин и вярващ аз имам цел.
Винаги съм правил разлика между "вярващ" и "мюсюлманин", а и такава има, макар че на това не се обръща голямо внимание. А трябва!!! Защото не всеки отдаден е повярвал, а всеки повярвал е отдаден. Това изглежда като тавтология, но не е!
Защото има и едно такова положение: когато един човек не знае към какво пристанище да държи курс - за него никакъв вятър не ще бъде попътен. А имаш ли цел ще намериш и пътя към нея. Или поне се опитваш да налучкаш правилната посока към "другия".
Винаги трябва да се опитваме да се наслаждаваме на живота, без да го сравняваме с живота на "другите". Дали съм успял в личен аспект ли? Това го наричат риторичен въпрос. По-интересен е един друг момент – убедих се за пореден път, че човек може да живее единствено с онова, което може да го накара да умре.
Младостта...Тема, отново засягаща и мен, и "другия". Колкото и да не искаме да си го признаем – младостта ни си отива...И ако някой днес ме накара да му опиша накратко какво е младост – бих го сторил със следните думи: младостта е една вълна, отзад е вятърът, а отпред – скалите. Остаряваме и то не много бавно, а с доста големи темпове... Но за себе си мога да кажа, че не се срамувам и не се страхувам от старостта, защото аз винаги съм почитал и почитам старите хора. Да не ги почиташ за мен е варварщина, вандалщина – нещо, като да рушиш сутрин къщата, в която трябва да спиш вечерта. Истината е такава. Или казано с други думи – морето е солено, но за да се увериш в това, не е нужно да го изпиеш цялото, нали?
От друга страна бих добавил само, че накъдето отива желанието – натам и краката вървят по-бързо. А и няма безизходно положение, има само неправилен път. И аз не съм, а сигурно и "другият" си мисли, че не е в такова безизходно положение. Пътят ми също, струва ми се, не е неправилен. Всеизвестно за всички е, че дългата надежда винаги е по-сладка от бързия сюрприз, а също така и чуждият огън е по-студен от сняг. Знам, или по-точно усещам, че съм на прав път, затова не се боя, ако сянката ми е крива.
Жалко е, че някои от "другите" ги е обхванала мания да притежават всичко на земята, а това ги прави низки и жалки в моите очи. Ти, читателю, не искай да притежаваш всичко, защото колкото по-малко ценим материалното, което ни е дадено за изпитание и за спечелване задоволството на Аллах, толкова по-ценни ще сме ние самите.
Има "други", които хвърлят кал по другите, но всеизвестно на всички е, че хвърлената кал може да закрие скъпоценния камък, но не и онова, което ни е подарила дясната..? Трети тип "други“ могат с едното си око сълзи да леят, а с другото да намигат. Жалко е, че има и такива "други", които приличат на онзи петел, който си мислел, че слънцето изгрява всяка сутрин, само за да го чуе как пее.
Не трябва да позволяваме на "другия" да ни ласкае. А какво всъщност е ласкателството ли? Ласкателството за мен е като една сянка – не те прави нито по-голям, нито по-малък. А самите ласкатели в моите очи приличат на другари, колкото вълкът прилича на куче.
Казват, че с чужди очила е най-лесно да си развалиш очите. Ако човек сам не успее да намери себе си и своето място в обществото, нито "другият", нито адресното бюро могат да му помогнат. Така е. Трябва да знаем, че хората са като думите – ако не са на определеното за тях място – те губят своето значение. И, че нито един роден да пълзи, не ще успее да полети.
Колкото е по-голям житейският ни опит, толкова по-добре можем да разберем, че най-дълбоко в сърцата на хората виждат очите, които най-много са плакали. Претърпелият корабокрушение се страхува и от тихата вода, която на свой ред пък винаги е била по-опасна. А е неразумно да се боим от онова, което е неизбежно. Защо ли? Защото у много "други" винаги по-бързо се случва онова, от което се страхуват, отколкото онова, на което се надяват. Nocomments...Т.е. това не го коментирам.
На единадесет години вече бях висок колкото Наполеон Бонапарт. По-късно станах висок колкото двама Бонапартовци. Единият стъпил върху раменете на другия - или както би казал "другият" - императорска акробатика. Още по-късно станах тежък колкото трима Наполеоновци. Най-големи неприятности обаче съм имал с "другите" комплексари, които в зряла възраст са високи колкото единадесет годишен Мехмед и мислят и говорят като Наполеон на младини. Тогава той рекъл: "Слава, пари и жени!", но по-късно се коригирал: "Пари, пари и пак пари!". Моите проблеми винаги са с онези "други", поддържащи мнението на Наполеон и непознаващите живота на Пророка Мухаммед (салляллаху алейхи уе селлем). Алеко Константинов пък бе рекъл: "Пази Боже, сляпо да прогледа!" И колко прав е бил!
Селянин съм. Но едно е да си селянин, защото живееш на село – чест и слава на такива! Съвсем друго е да си селянин, защото мисленето ти е на селски мразен кмет, а да се изживяваш като Наполеон Бонапарт. Бонапарт е умрял победен – в това няма нищо срамно за един император. Срамно е да умреш намразен. Особено, ако причината затова е, че цял живот са ти сочили пътя.
Всичко в живота опира до това, че трябва смелост, за да се улови момента. Дж. Харисън има една такава мъдра сентенция, в която казва:
"Това, което съществува, е само настоящето. Ние можем да се учим от миналото, но не можем да го възкресим. Можем да мечтаем за бъдещето, но не знаем дали ще има бъдеще.“
Всеки е чувал да казват: "Не можеш да оцениш това, което притежаваш, докато не го изгубиш." Аз не мисля така! А и "другият" не трябва да приема това. Иначе повечето от хората охотно се съгласяват с тази мисъл, смятайки, че изтъкват завидно ниво на зрялост, опит и житейска мъдрост. Правят го без нито за момент да се замислят колко е жалко, че така въодушевено приемат в живота си толкова тъжен абсурд. Устремени към грандиозните си цели, заслепени от лъскавите си мечти, прекалено "заети" да се надбягват с времето, те вършеят из живота и авторитетно повтарят, че всичко е под контрол. Това го правят много от тях, от "другите". Но защо тогава от този "контрол" се изплъзват най-дребните и най-човешки неща? Защо тогава докато се сетят да погледнат към небето и цъфналите липи, пролетта е отминала? Защо докато се престрашат да кажат на някого "Обичам те", той си е отишъл? Защо докато намерят време да помогнат на техен приятел, той отдавна вече я е получил от друг?
Защо така стремително летят към Деня, в който ще се обърнат назад и ще видят, че животът им е бил хаос, в който няма нищо смислено и стойностно? Нито едно "голямо" приключение. Нито едно "истинско" приятелство. Нито една "голяма" любов. Нито един "скъп" спомен дори. И попарени от това злощастно минало, ще станат доброволни пленници на коварното "Какво би станало, ако..." и ще съжаляват (слабо казано) за това минало. Но те все "измислят" живота си – такъв, какъвто искат да го живеят сега, без да мислят за Деня на равносметката. А в Онзи ден ще се вайкат заради това, че не са го изживели както подобава, и че не са го изживели тогава, когато му е било времето, т.е. СЕГА.
Защо ли? Защото лекомислено са пропуснали безброй красиви и скъпи моменти да минат покрай тях ("Какво пък толкова, в живота им има още милион като тях?!") и са ги оценили, едва когато вече са ги изгубили (нещастници!). Защото не са осъзнали навреме, че никога нищо не се повтаря, а най-малко пък пропиляното време не се връща. Защото не са забелязали, че всеки момент е уникален, а истинският живот започва, когато посегнем и уловим първия миг, за да извлечем максимално количество полза, мъдрост и щастие.
Щастието ли? Щастието е въпрос на избор. Така поне гласи един принцип от един мистериозен списък с умни мисли (автор-неизвестен), който ми попадна преди известно време. Да знам, че за нетренираното съзнание тази "мъдрост" звучи абсурдно. И всички онези "други", опълчили се срещу мен, едва ли не викат в лицето ми думи от рода: "Иди, че бъди щастлив, когато родителите ти непрекъснато се карат!". Не е лесно. На "друг" гаджето му бягало по тъча, а на трети учителката му по физика упорито отказвала да приеме факта, че е роден за литератор и си го изкарвала на оценките му. Трябва да знаем, че най-щастливите хора не винаги имат най-доброто от всичко – те просто извличат най-доброто от всичко.
Психолозите твърдят, че човек поема истински контрол над живота си, когато започне да подрежда обстоятелствата по своя воля. Именно това е и Ислямът – и аз, и "другият" да подредим всекидневието си според нашите задължения и задачи. Много от "другите", с които съм споделял всичко това, естествено, преди отново да са пожелали да кажат нещо и да възразят, вече се замислят. Замислят се, дали наистина им харесва да се оставят на обстоятелствата да ги подхвърлят, както бурни води си играят с върбова лодка. Дали наистина са доволни, че дадено стечение на обстоятелствата, а не собствената им воля, ги прави безумно щастливи, или ги потапя в дълбоко униние? Ден след ден... Наистина ли предпочитат, когато "всички са се наговорили против тях", по-скоро да се скрият в някой ъгъл и да изчакат бурята да премине, а после да не искат да си спомнят за този период, който е толкова черен – сякаш това не е техният живот. Наистина ли така лесно се примиряват с факта, че с лека ръка хвърлят на вятъра моменти, които биха могли да са прекрасни?!
Имаме право на избор. Можем да се борим за щастието си и за щастието на "другия", а можем и да не го правим. Ако изберем първото – значи сме наясно, че искаме пълноценно да изживеем всеки момент от живота си и да започнем веднага. При това положение възможността да поемем контрола върху нещата вече не е мъгляво пожелание за нас. То е реалност, а реалността за постигането на това щастие, към което заедно с "другия" се стремим, е пряко свързана с исляма.
Сега вече "другият", обмислил добре всичко и без да накърни или обиди никого, отива при родителите си и с благ тон вкарва хармонията в семейството като им казва, че час по-скоро трябва да решат какво ще правят с отношенията си, защото това е и неговия живот и той не иска вече да се прибира вкъщи със свито сърце. И ако не могат да се оправят сами, то той е готов и може да им помогне. Когато проблемът бъде елиминиран – дори от това да боли хиляди бъдещи красиви моменти ще бъдат спасени.
Сега вече и "другият" от тях, разбира се, не е кой знае каква философия да заяви на гаджето си, че щом неговата любов й тежи, а нейните номера го изтощават – по-добре е да приключва с тази история, защото той просто си иска щастието. Това не значи, че няма да го боли, но нима това не е по-доброто решение от една продължителна агония, която ще завърши със същия резултат?
Истината е, че няма време, както казах и по-горе.
И утре, когато най-сетне можем да ги "вмъкнем" в програмата си, те вече няма да са до нас – по една или друга причина. Просто ще сме изпуснали момента.
Ето защо, не трябва да отлагаме и любовта. Колко по-естествено би било, когато чувствата ни изпълват, вместо да обръщаме глава стреснато на другата страна – просто да им дадем воля. Колко нормално е да кажем "Обичам те!" на "другия", на човека до нас в момента, в който сме го осъзнали! Ако се колебаем прекалено дълго – рискуваме да изтървем момента. Колко хубаво е да умеем да се радваме на музиката от китарата на приятел, на слънцето в косите на любимото същество, на малкия подарък, който "другият" ни е подарил! Ако не умеем да ги ценим – скоро те ще принадлежат на друг. Колко човешко е да потърсим топлина, разбиране и подкрепа при родителите си, както и да им предложим нашата – още днес, докато все още сме заедно. Колко по-ценна би била една ръка, един топъл поглед, една усмивка сега, когато всичко в нас иска да ги дадем, а не утре, когато нищо няма да е същото!
Ясно ми е, че ще са необходими доста усилия, за да се освободим от глупавия страх да не се покажем слаби, зависими, сантиментални, от съмненията "Ами "другият" какво ще си помисли?" и "Дали ще ме разбере?" и т.н. А когато това стане ще осъзнаем, че тези уловени и изживени навреме моменти са най-красивото и пълно със смисъл нещо, което ни се е случвало. Защото най-прекрасните неща в живота не са "неща".
И аз, и "другият" вече сме получили най-скъпия дар – живота. И знам, че сме го взели така да се каже "назаем" и някой ден ще трябва да го върнем. Дали сме ученици или студенти, дали имаме или нямаме истинско семейство, дали търсим истинските приятели или вече сме ги намерили, дали сме щастливо или нещастно влюбени, животът ни е низ от моменти. Те са наши. Можем да ги превърнем в емоции, във вдъхновение, във щастие – стига да се потрудим за това. И със същата страст и със същия хъс, с които търсим мястото си в живота и желаем да получим признание и обич, можем да се стремим към своето човешко щастие. Това е наше право – право, което все още не ни е отнето.
Някои хора правят света по-хубав, само защото са част от него – това са щастливите хора. Онези, които живеят сега. Онези, които се учат от миналото, но не мъкнат със себе си веригите му. Онези, които знаят, че най-добрият начин да осигурят своето утре, е като изживеят пълноценно своето днес. Онези, които са осъзнали, че единственото нещо, което притежават и върху което могат да влияят, е сегашният момент – този, който държат в шепите си. И че само от тях зависи да бъдат щастливи.
Нищо не ни пречи да бъдем като тях. Нужно е само да сме будни и да не се страхуваме да приемем безкрайните възможности, които ни предлага всеки един момент. Както и да помним, че ЖИВОТЪТ Е ТОВА, КОЕТО СЕ СЛУЧВА, ДОКАТО ПРАВИМ ПЛАНОВЕ ЗА БЪДЕЩЕТО.

Мехмед Абдуллах