Да зарадваш неприятеля

Да зарадваш неприятеля

„Да зарадваш неприятеля“ е израз, взет от Корана. Когато Хз. Муса по призива на Създателя потеглил към планината Сина, оставил за свой наместник брат си Харун и го посъветвал да уреди делата на племето и да не се поддава на провокациите на рушителите. Но синовете израилови не го послушали и от златните накити на Самири излели статуя на теле и започнали да му се кланят. Хз. Муса се завърнал от планината разгневен, огорчен при своя народ и казал: „Колко лошо сте постъпили след като ви оставих! Нима искахте да ускорите повелята на вашия Аллах?“ Хвърлил скрижалите и сграбчил брат си за главата: (Брат му казал) „О, сине на майка ми, народът ме взе за безсилен и едва не ме уби. Не предизвиквай у враговете злорадство към мен и не ме причислявай към угнетителите“ (ел-Араф, 150) Враговете се радват, когато наскърбяваме приятелите си. Не може да е истински мюсюлманин онзи, от когото враговете са сигурни, а приятелите се притесняват. Ала всъщност към приятелите трябва да се проявява обич, а към враговете – справедливост. Когато показваме любов към приятелите си, би трябвало да проявяваме великодушие към враговете си. Мощта и силата на мюсюлманина да внушава смелост у приятеля и страх у неприятеля. Когато описва постъпките на мюсюлманина, Свещеният Коран повелява: „Мухаммед е Пратеника на Аллах. А онези, които са заедно с него, са строги към неверниците, милостиви помежду си.“ (ел-Фетих, 29)
Въпреки че Аллах и Неговият Пратеник (салляллаху алейхи уе селлем) ясно са определили какво трябва да бъде отношението на мюсюлманина към приятелите и неприятелите, днес то коренно се е променило. Събитията, на които сме свидетели, показват, че в световен мащаб мюсюлманите се занимават с разрушителна дейност помежду си, а спрямо враговете си - със съзидателна. Сдобиха се със своята независимост в резултат на епична борба, водена срещу колониализма, но не можаха да защитят изцяло своята икономическа, културна и политическа независимост. И поради вътрешните си противоречия и външните сили отново и постепенно се превърнаха в колонии. Благодарение на системите и ръководителите, които се препоръчват от други, подземните и надземните богатства на тези страни се разработват от чужденци. Компрадорските крале и ръководители се съюзиха още по-лошо от предишните колониални владетели със съвременните експлоататори и заграбиха народните богатства. Местните и чуждите поробители разрушиха самоличността на хората, поради което те не можаха да се противопоставят на вътрешните и външните опасности заеха позиции, използвани за нелицеприятни намерения.
В ирано-иракската война бяха унищожени и погубени много хора и богатства. Все още продължаващата окупация и гражданската война в Афганистан не е приключила. Багдад, който някога е бил люлката на цивилизацията, е превърнат в руини. Ирак, който стана жертва на сблъсъци между отделните интереси и секти, като че ли бе опустошен от съвременните монголски орди.
Докато ислямските страни потъват в руини, кръстоносците тържествуват и празнуват. Колонизаторите се сдобиват с нови простори за експлоатация. Когато се руши, а после съзижда, ограбват се народните богатства, печелят все враговете. Защото се руши се с техните оръжия, а когато изграждат, отново влизат в действие техните фирми и материали.
Народите, които изстрадаха вътрешния и външния гнет, повдигнаха глава срещу насилническите режими под водачеството на младежта. Това народно недоволство, което започна от Тунис, премина през Египет, Йемен, Либия, Сирия и страните от Залива, засега ни доставя радост, а за колонизаторите – страх и тревоги.
Тези граждански движения трябва последователно да следват своята линия като се възползват и от предишните опити, за да не се подкопават отвътре и отвън. Революциите са процеси, носещи промени и развитие. Умелото и успешното им продължаване изискват ум, мярка, планове, програми и търпелива работа. Не би трябвало да отидат напразно пожертваните животи, пролятата кръв и пот, погубените богатства и мечти. Не бива, както беше досега, и по-нататък ние да сготвим яденето, а други да седнат на софрата и да се нахранят.
Когато погледнем наоколо, виждаме, че потиснатите, унижените и оскърбените са все мюсюлманите. Всеки ден сме свидетели на смърт, ранени и ужаси в мюсюлманските страни. А най-трагичното в случая е, че и жертвите и палачите са мюсюлмани. Защо тези жестоки събития не се случват в Америка, Норвегия или в някоя европейска страна, а стават в ислямските страни? Естествено, не бихме желали да се случват и там. Нима прилича на този „най-достоен уммет“ по израза на Корана такава съдба? Нима един уммет, призван да решава световните проблеми, се е превърнал в проблем за себе си? Нима отива на този уммет, който вчера се притичваше в помощ на другите, сега да изпадне в положение да очаква пощада и помощ?
Защо все ние трябва да бъдем лошите играчи на сценариите, които се разиграват? Не се ли наситихме да бъдем бити, унижавани, оскърбявани?
„О, вярващи, не взимайте доверени приятели освен измежду ви! (Другите) не ще пропуснат да посеят помежду ви развала, те искат да изпаднете в беда. Омразата се показва от устата им, ала онова, което се таи в гърдите им е по-голямо.“ (Ал-и Имран, 118)
„Ако ви постигне добрина, тя ги огорчава, а ако ви сполети злина, ликуват за нея. Но ако сте търпеливи и богобоязливи, не ще ви навреди лукавството им с нищо. Аллах обръща техните дела“. (Ал-и Имран, 120)
Ние не искаме нито някой да тъгува или да се гневи. Но ако нашето благополучие натъжава неприятелите в това нещо ние нямаме никаква вина. Защото всеки заслужава да бъде в благополучно състояние. Ние няма да настояваме за унижение, за да не се наскърби завистникът. Завистта и враждата са най-страшните болести, които вредят както на носителите, така и на останалите. Нека тези, които са се заразили от тези болести да отидат в клиниките за лечение на вярата и нравствеността си.
А наш дълг като мюсюлмани е да не станем за присмех на света, а да заемем едно достойно положение. А това може да се постигне единствено като зарадваме на първо място приятелите и установим едно солидно единство и здрав съюз, изграден на базата на силата и приятелството. Както ние така и светът се нуждае от един мюсюлмански свят, който здраво стои на собствените си крака, в който решават своите проблеми помежду си, които не се молят за помощ, а са в състояние да подадат ръка за помощ на останалите. Ние всички сме свидетели какви беди докара на нас и на цялото човечество европейското схващане, че „човек за човека е вълк“.
Ако пък сме решили непременно да зарадваме враговете си, то нека да го направим не с лошите и смехотворните си страни, а с истината и правдата, от която биха се възползвали и те и със силата, ни, която твори добрини. Нека нашият девиз да бъде: „Любов към приятелите, справедливост към неприятелите“.
Нека привърша думите си със следната препоръка на Хазрети Пейгамбера ни (салляллаху алейхи уе селлем): „Приютяваме се при Аллах от непоносимите беди и нещастия, от лошия владетел и положението, което би зарадвало враговете ни“. (Бухари, Кадер 13; Муслим, Зикир,53)

Източник