11 Абай Кунанбаев (1845-1904)

Абай Кунанбаев (1845-1904)

Абай (Ибрахим) Кунанбаев е роден в с. Карааул, Чингизките планини, сега Абайски район, Семипалатинска област на Република Казахстан на 29 юли 1845 г. Умира в своя край на 23 юни 1904 г. Той принадлежи към рода тобъктъ, сред които са запазени прекрасни легенди и сказания за казахския народ. Бащата на Абай, както и дядо му Ускембай са били старейшини. Ускембай бил известен с изключителните си способности, остроумие и красноречие. Бащата Кунанбай бил съдия с неподкупна честност, имал славата на пророк и от най-отдалечените аули идвали за съвет при него.
Първоначалното си образование Абай получава при аулския молла, а после отива в семипалатинското медресе, където учи три години и се запознава с класиците на Изтока - Фирдевси, Лизами, Саади, Хафъз и други. Три месеца той посещава и руското училище.
Абай започнал да пише отрано стихове, запознава се с творбите на Пушкин, Лермонтов, Крилов, Лев Толстой, Салтиков-Шчедрин и пръв превежда техните произведения на казахски.
Из „Книга за словото“
Четиридесет и първо слово
Този, който възнамерява да учи и възпитава казаха, трябва да има две преимущества.
Първо - да има голяма власт, да се ползва с огромно влияние сред възрастните, да вземат децата им и да ги дават да се учат, като ги насочват според възможностите им, заставяйки родителите да плащат разходите. За девойките било достатъчно да бъдат обучавани на основните правила на правоверието, за да са силни поне в религията. В такива случаи може да се надяваш: когато родителите остареят и се оттеглят от работа, младото поколение да тръгне по правилния път.
Второ - да владее несметно богатство, за да може с подкуп да взема деца от родителите им и да ги дава да се учат, както бе казано по-горе.
Никой няма такава власт, която да е способна да уплаши сегашните хора. На никого не е дадено такова богатство, което да стигне, за да се отплатиш на всички родители.
Когато не сплашиш или не подкупиш казаха, е невъзможно да го убедиш или уговориш в нещо. Невежеството, наследено от бащите е влязло в казаха с майчиното мляко, преминало през месото, достигнало до костите и е убило у него човечността. Помежду си те увъртат с двусмислени намеци, и нищо по-увлекателно не им идва на ум. Те се опитват да мислят, но никога не могат да се съсредоточат. Като говориш с тях – не те слушат с внимание разсейват се.
Как да живеем?
Как да вървим по-нататък?
Четиридесет и второ слово
Една от причините за пристрастието на хората към порочността е безделието. Ако той обработваше земята, занимаваше се с търговия, нима би могъл да води празен живот? Да ходи от аул на аул с изпросен от някого кон, да живее от просия, да разпространява слухове, с хитрост и коварство причаква другите или сам започва да подстрекава, да се скита без работа, да е безполезен. Този, който се стреми към благополучие, който е свикнал да живее с труда си, счита такъв живот за унизителен. Нима ще си зареже работата, за да се скита безцелно?
Този, който е развъдил поне малко животни, не се задоволява с това, не пази това, което има, а се опитва да търси радостите, като изоставя овчарите и децата да се грижат за стадото, което става плячка за крадците, хищниците, умира от глад. Той ще преживее тази загуба, но няма да има сили да се откаже от участието в тайните заговори, клюките, дребни разправии. Желаейки да получи значимост и тежест в обществото, той счита за свое задължение да бъде съпричастен към мерзките и злите дела, грозните нашепвания, нищожното пакостничество. Като достигне известен напредък, оставя своя имот да го пази друг - „виж там наглеждай“. Сами се предават на пустословието, лентяйството, безсмисленото пътуване.
Сега хората не ценят че си умен, имаш всеобщо уважение или богатство; умението да пишеш жалби, умението лесно да излъжеш някого – ето това сега се уважава. Които успеят да направят това – няма значение дали са бедни или незабележими, за такива винаги има почетно място, тлъсто парче месо и охранен кон. Такъв мошеник леко ще преметне глуповатия бай, като заяви лицемерно: „Вие само заповядайте, и аз заради вас съм готов да скоча в огъня“. И това е достатъчно, без дори да си мръднеш пръста, да бъдеш сит, облечен, да яздиш добър кон и да се ползваш с всеобщо уважение.
Баят не мисли за загубения покой, не брои своите разходи. Преди да говори с някого, той държи да получи съвет от дребен мошеник, който се кланя пред него, като се страхува да не загуби доверието на бая, а и да не се появят други съветници.
„Бог е с вас, казва той угодливо, нима вие не сте се досетили за толкова просто нещо?“ И започва да подсказва хитрости – една от друга по-гнусни, внушава на бая подозрителност към останалите. В края на краищата баят губи доверие към обкръжаващите го. Ако умният човек не се съгласява и се отвращава от него, то съветникът започва да говори: „Ето, виждате ли? Нали ви казах, че той само се надува?“ И въобще ще подчини на своята воля наивния бай.
Ето за какво сегашните хора изразходват своя ум и желание.
Четиридесет и пето слово
Доказателство за съществуването на единния и всемогъщ Бог се явява в това, че много хилядолетия на различни езици хората са говорели за съществуването Му и колкото и религии да е имало, всички считат, че на Бога са присъщи любовта и справедливостта.
Ние не сме създатели, а смъртни, които опознават света по създадените неща. Ние сме служители на любовта и справедливостта. И се отличаваме по това колко по-добре един от друг осъзнаваме творенията на Всевишния.
Като вярваме и се кланяме сами, ние нямаме право да кажем, че можем да принуждаваме други да вярват и да се покланят.
Началото на човечността е любовта и справедливостта. Те присъстват във всичко и решават всичко. Това е венец на творенията на Всевишния. Даже в това – как жребецът овладява кобилата, се проявява любовта.
В който господстват чувствата на любовта и справедливостта – той е мъдрец, той е учен. Ние не сме способни да измислим наука, ние можем само да виждаме, да усещаме създадения свят и да постигаме неговата хармония с разум.