Ел-Емин - Довереният
Извор на надежди, доверие и водопад от обич
Капка вода за зажаднелите сърца.
Надежда за безнадеждните взори.
При споменаването на името му, зачестява пулса ни.
Корона над главите ни.
Най-довереният човек на всички времена,
известен с прозвището „ел-Емин“,
Хазрети Мухаммед Мустафа (салляллаху алейхи уе селлем)
Той бе „ел-Емин“. Знаеща и позната личност. Знаеха го всички, познаваха го и бяха единни в убеждението си, че е известен и доверен човек. Преди да му бе възложено пророчеството, хората бяха видели, убедили се и оценили превъзходството на поведението му. А когато му бе възложено пророчеството, дори онези, които се отнасяли враждебно към делото му не можели да скрият удивлението си от поведението и морала му.
Бяха му казали: „Ние не сме против тебе, а против делото, което ти поведе!“ Пратеникът на Аллах (салляллаху алейхи уе селлем) лично бе убеден в своето дело. В безпримерния живот, който той провъзгласил доверието бе едно от най-големите ценности. Хората винаги са слушали този, у когото са имали доверие и са се подчинявали на човека, когото са уважавали.
Нашият Пейгамбер (салляллаху алейхи уе селлем), който бе под въздействието на Аллаховото възпитание и морал, дори в детските и юношеските си години, бил известен с прозвището „ел-Емин“ – доверения. Когато в арабския език определителният член „ел“ се постави пред една дума, той придава значение на известен, познат. Така определителният член „ел“ пред думата „емин“ означава, че не става дума за обикновен човек, а се отнася до Хазрети Мухаммед (салляллаху алейхи уе селлем) – прочут със своята довереност.
Той не лъжеше, защото бе доверен.
Той не грешеше пред никого, защото бе доверен.
При него всеки се чувстваше сигурен, защото бе доверен.
Всеки човек му поверяваше дори най-ценните си вещи, защото бе доверен.
Всеки знаеше, че той е справедлив спрямо всекиго, защото бе доверен.
Той непременно държеше на дадената дума, защото бе доверен.
Той оставаше до край верен на споразуменията, които сключваше с хората, независимо от тяхната вяра, националност, раса, социално положение, защото бе доверен.
Даденият по-долу хадис, който се знае от повечето хора, показва уважението, с което той се ползвал сред езичниците – две или пет години преди да му бе възложено пророчеството.
Бил на трийсет и пет или на трийсет и осем години. Вследствие на силен порой Кябе било заплашено от разрушаване. Това разтревожило племената в Мекка и всяко от тях искало да има свой принос и дял в новоизграждането му. Някакъв кораб, изпотрошен от буря заседнал на брега със строителни материали в него. Мекканците узнали за това и изкупили всичко, което имало в кораба за построяването на Кябе. В резултат на дългия и упорит труд строителството вървяло към своя край.
Дошъл ред да бъде поставен на мястото си черния камък, наречен Хаджер-ул-есвед, за който се вярвало, че е низпослан от рая. Всеки искал с тази чест да бъде ощастливено неговото племе. Поради тази причина можело да възникне разрив сред племената. Един мъдрец, какъвто бил Ебу Умеййе сред тях, за да предотврати това неразбирателство, посочил входа Бену Шейбе и рекъл:
„Нека този, който се покаже пръв през тези врати, ни бъде съдия и каквото той каже, да му се подчиним!“ Това предложение било одобрено от всички.
В този момент Мухаммед, синът на Абдуллах, който дотогава все още не бил провъзгласен за пророк, влязъл през вратата. Отишли и му съобщили решението си. Той разрешил проблема с предложение, за което до този момент никой не се бил сетил. Свалил наметалото си от гърба си, проснал го на земята и поставил свещения камък върху него. След това поканил по един представител от всяко племе, които хванали краищата на наметалото и преместили камъка до стената на Кябе. След това Пейгамбера (салляллаху алейхи уе селлем) го поставил на мястото му в стената...
Онова, което най-много би учудило всеки било факта, че нашият Пейгамбер (салляллаху алейхи уе селлем) бил посрещнат с радост, доверие и одобрение с увереността, че ще постъпи най-справедливо.
Езичниците знаели, че той е Мухаммед-ул-Емин и ще направи това, което е най-справедливо. Впрочем така и станало. Нашият Пейгамбер (салляллаху алейхи уе селлем) със своята тактичност и мъдрост предотвратил голямото неразбирателство, преди да се е появило.
Следният свещен хадис на Мухаммед (салляллаху алейхи уе селлем) е изключително ценно мерило за всеки мюсюлманин:
„Мюсюлманинът е човек, от чиито език и ръце са уверени другите хора“. (Бухари, Иман, 4, 5)
Когато разгледаме отношението на нашия Пророк (салляллаху алейхи уе селлем) било със своето племе, било с други племена в Мекка, ще видим, че нито едно от тях не е имало проблеми с личността му. Всеки член на тези племена е забелязал, че той притежава прекрасни черти и би искал да има подобен характер. Само че го смятали за вреден, понеже вярата, която провъзгласявал сред хората, разрушавало до основи експлоататорския строй, който първенците в онова общество били изградили благодарение на езичеството и идолопоклонството. Това е истинската причина, поради която се обявили всички против тази религия.
Още през първите години на провъзгласяването на новата религия той се стараел с всички сили да измъкне своето племе и народа на Мекка от блатото на невежеството и отрицанието, денонощно и всеотдайно работел, за да им разкрие достойнствата на новата религия.
А следната случка показва същността на тези усилия, доказва неговата чувствителност при провъзгласяването на новата религия и довереността му. Нашият Пейгамбер (салляллаху алейхи уе селлем) събрал на едно място племето си и им казал следното:
„О, народе на Курайш! Ако ви кажа, че иззад тази планина настъпва срещу нас неприятел, ще ми повярвате ли?“
Присъстващите отговорили в един глас:
„Да, ще повярваме! Защото ние знаем, че ти никога през живота си не си лъгал. Ти си Мухаммед ел-Емин. Ти си доверения!“
При тези слова Мухаммед (салляллаху алейхи уе селлем) им заявил: „Сега ви съобщавам нещо още по-опасно и тревожно от това: Приканвам ви да повярвате, че Аллах е един и аз съм Негов пророк. В противен случай ви очаква ден на разплата и мъчения!“
Когато казал тези думи, присъстващите се отрекли от нашия Пейгамбер (салляллаху алейхи уе селлем), подиграли му се и се разотишли.
Усилията на нашия Пейгамбер (салляллаху алейхи уе селлем), които до краен предел полагал при провъзгласяването на новата религия, продължават през целия му живот. Тогава, когато му дотегнало от натиска на мекканците, които се опитвали да го ликвидират и най-сетне решил да се изсели, държал в ръцете си различни неща, дадени му на отговорно пазене. Ако искал можел да ги присвои и да ги отнесе със себе си в Медина. А той ги оставил на Хазрети Али, когото предупредил да ги предаде на собствениците им.
Вече се бил преместил в Медина. Водили се много битки между мединските мюсюлмани и мекканските езичници, след което двете страни най-сетне решили да се споразумеят. По такъв начин било сключено мирното споразумение в Худейбие, след което настъпил кратковременен мир.
В тези дни Ебу Суфян, вожда на мекканците, който все още не бил приел исляма, отпътувал в Дамаск с търговска цел. Когато византийският император, който бил отседнал близо до Дамаск, го поканил, той се беше явил пред него. Той задал на Ебу Суфян редица въпроси относно новопоявилата се религия и нейния Пророк. Един от тези въпроси бил следния:
„Дали сте чували тази личност, която заявява претенциите си за пророк, по-рано да е послъгвал?“
Ебу Суфян отговорил:
„Никога! Детството му премина между нас. Никога ние не сме чули той да е лъгал през живота си!“
При тези думи императорът рекъл:
„Попитах ви дали по-рано ви е лъгал този човек, който има претенции да бъде пророк. Вие заявихте, че той никога не е лъгал. Ако тази личност никога не е лъгал хората, може ли да лъже относно Бога!“
И поради неговата правдивост и довереност отбелязал, че той ще е „истински пророк“.
Ето, това е да бъдеш доверен. В едно време и място, когато и където не е знаел нищо, дори от най-злите си врагове, да бъде признато, че е правдив и доверен човек.
Той е преобразявал всеки, който се доближил, за да го убие. Той бил личност, която притежавала превъзходен характер, който обезсилвал дори онези, които хранели враждебни чувства към него.
Със своето поведение, държание и говор той внушавал доверие на човека пред себе си. В обкръжението му всеки се чувствал особено ценен, за всекиго имало място. Дори хора, които по-рано враждували с него, ставали близки негови събратя, след като се уверявали в искреността му.
Той знаел, че най-краткият път за убеждаването на събеседника е да спечели доверието му. Затова винаги е бил искрен и сърдечен с тях. Това, естествено, не го правел само за показ, тъй като рано или късно това щяло да излезе наяве. Такава била неотменната черта на неговия характер и поведение.
Казано накратко — има какво да черпим и ние като пример от този неизчерпаем метод за спечелване доверието на хората. Нека и нашият характер на вярващи мюсюлмани да получи своя дял от внушаващата му доверие нравственост.
Шефика Кая Мерич
Портал 
