На прага на новата година
Навън е зима. Поля и равнини, градове и села са покрити с бяла пелена. Като че ли всичко е потънало в дълбок зимен сън. Но бързо ще се изнижат дните и месеците на динамичното ни време и скоро на хоризонта ще се усмихне пролетното слънце.
Но незнайно защо обхванат съм от чувството, че този непробуден зимен сън, който е обхванал всичко наоколо ще продължи още дълго. Потънал в летаргичния си сън, като че ли сме настроени да кажем: „Завийте ме да заспя!“ А че отдавна е дошло и минало времето да се пробудим малцина ги е грижа. Погледнато отстрани, това положение прави още по-силно впечатление.
Един от роднините, обхванат от носталгия по родния край и който посетил през последния байрам селото ни, ми позвъни от Турция: „Бях, казва, на село. Целият съм потресен. Всички на село са обхванати от невиждана апатия. Всички са в очакване да дойде от нейде някой и да им оправи положението. Малкото пари, които държат в ръце те си ги дават за ракия и цигари. Така убиват дните си. Нито някакъв стремеж, нито желание, нито пък някакво раздвижване и оживление не се забелязва. Най-оживените места на село са дискотеките и механите...“ Като го слушах, аз се снижавах в отсамния край на телефона. Всичко, което бе видял и установил бе вярно едно към едно.
Ние отдавна сме поразени от тази болест. Така наречената демокрация бе унаследила едно население, което изобщо не се трогваше от нищо и живееше в пълен непукизъм. „Държавата мисли, че ни плаща, пък ние смятаме, че й работим“ – казвахме в миналото, което уж го загърбихме.
Възрастен познат ми разправяше: „Казвам на един: „Иди ми прокопай царевицата, ще ти дам десет лева!“ А той ми отговаря: „Аз за десет лева не мога цял ден да се пека на слънце!“
Веднъж гледам сина на съседите, който се чуди какво да прави, и му казвам: „Мехмед, ще ти издам една тайна, от която и да не забогатееш, ще имаш поне малко доходи“. „Каква е тя?“ - ме пита той.
„Някога в нашето село имаше двайсетина вятърни мелници. Сега няма нито една. Ти си майстор човек, всичко ти иде отръки. Иди в съседното село, проучи как са направени, намери малко пари и си направи една вятърна мелница. Няма да даваш пари нито за ток, нито за вода. Духне ли вятър, ще мелиш на хората брашното, на животните храната. Може би няма да забогатееш, но няма и да просиш, всеки ден ще имаш по няколко лева в джоба си. При това знаеш, че сега е на мода да се прилагат възобновяемите енергии. И тъй като в други страни няма подобни чудесии, ще се втурнат и туристи да гледат това чудо. За гледане отстрани - 50 стотинки; за оглеждане вътре – по левче. Ето ти 20-30 лева на ден. За месец това прави около 200-250 лв.
След като Мехмед ме изслуша търпеливо от уважение, отсече: „Не! Няма да стане! Мен държавата ми дава 150 лева помощи!“ И се метна на колелото си, и тръгна да лови риба в язовира...
Така стоят нещата с бизнеса. Нека да видим какво е положението в учението и културния фронт. Като почнеш от учениците от началното училище и стигнеш до университетите, все по-малко младежи искат да се учат. Те просто не обичат да четат книги. Предлагаш му готова книга, а той ти казва: „Ако даваш безплатно, ще я взема!“ А ако му дадеш безплатно, той няма и да я погледне. Това ми е ясно като бял ден. „Децата ни трябва да изучават майчиния си език!“ казваме. А родителите ни контрират: „Моето дете знае турски... Нека да учи английски, испански...“ И виждаш, каквото и да обясняваш, няма никаква полза. Един познат интелектуалец, който се изсели преди години, като видял това положение, рекъл с учудване: „Дори някогашните учители вече не милеят за родния език!“ Как да не се учуди? Държавата ли го подкрепя или има някаква друга сила зад него?
Дотук все мрачни мисли ви изприказвах. Уж за нова година щях да разкрия оптимистични неща, да ви зарадвам. Някога, в първите години на невъзможната ни демокрация, мислех, че за петнайсетина години страната ни ще изплува и ще може да стъпи на краката си. Но сега виждам как още алчни ръце се протягат към нея и си мисля, че може би ще трябва да чакаме още толкова време. Уверен съм обаче, че през следващите тези петнайсет години ще се случат много важни промени. Дърветата на надеждата ще започнат да дават своите плодове.
Селата и градовете ще се пробудят едно след друго, ще се превключат към безспирно въртящите се колела на живота. Въпросът е: Готови ли сме за този ден? Защото вече ще ни се налага да се конкурираме не само вътре в страната, но в рамките на цяла Европа. В противен случай животът ще ни изпревари и задмине. Нито духовността, ще бъде духовност, нито парите ни пари, нито пък животът ни ще е живот.
Като рекох „духовност“, нека се обърнем и да видим как стоят нещата с духовността ни, сиреч с вярата, религията, обичаите, ибадетите? И в тази област чакаме пристигането на някой Месия. Вече се убедихме, че в живота няма нищо с две глави. Щом като е така, защо са тези претенции за две мюфтийства? Ясно е, че народът е обърнал гръб на едните. Тогава какъв е смисъла непрекъснато да се вика: „Ще бъда?“
Уж вярваме в единния Аллах, а искаме да вървим подир двама главни мюфтии! Нима от сто години не сме се убедили, че от това нещо нямаме никаква полза? Ако мислим единствено за собствения си интерес – това вече отстои много далеч от исляма!
Уж радостни неща щях да ви говоря, а отново потънах в мрачни размисли. Покрай мене и вие се натъжихте. Но ако малко поне съм успял да ви накарам да се замисляте, ще се зарадвам. Вие също ще се зарадвате. Щом като е така, тогава да ви е честита новата година. Да има много радост по домовете, много щастие в сърцата ви!
И. Ч.
Портал 
