По пътищата на крайдунавска Добруджа
В един яростно горещ августовски следобед пристигам в Силистра, повече от двайсет години не съм бил по тези места. Зарадвах се, че отново ми се отдаде възможност да видя този далечен край на родината, който ми е тъй близък. Обяснима е любовта, която изпитвам към този крайдунавски регион, за разлика от онези, които неведнъж начело на въоръжени пълчища се спускали до бреговете на голямата река и са търсили брод през нея. Именно край Силистра се пречупвали мечтите на тези авантюристи и се превръщали в пух и прах.
Аз не обхождам тези места като някакъв странник или любознателен турист. Но разбрах, че някои самозабравили се „величия“ задавали риторичния въпрос „Кой си ти?“ на нашенските събратя. Моят отговор към такива е: „Да съм стопанин на тази страна. Мое право е да я обичам като душата си и да я браня от всяко посегателство. И бих препоръчал на такива горделивци да отидат и да подновят познанията си по история. Защото излишно е да напомням кой е бранел бреговете на голямата река в продължение на пет века! Да се отрича това би била просто непростима несправедливост.
Когато идвах тука преди повече от двайсет години посещавах фабрики и кооперативни стопанства, срещах се с ръководителите и обикновените труженици.
Тогава вярвахме всецяло в онова, което съзиждахме тъй както вярваме в свещената ни Книга, сега пътувам и търся да видя следите от далеч отминалите години, прокарали сме железница до Силистра. Гордо извисяват снага полезащитните пояси, прорязали добруджанската шир. Са онова време ми напомня и тромавия съветски танк, заковал ръждясалите си вериги в дунавския парк, където като че ли все още назидателно ни се заканва: „Не ме забравяйте!“ Та как можем да го забравим! Когато на 7 септември преди 65 години червената армия прекосява българската граница, ние просто не знаехме какво ще ни сполети, а пеехме до прегракване песента на народния поет Мехмед Джон за московската девойка красноармейска. Нашето единствено съкровено желание беше да изгоним негодните фашисти. А колко добре го е казал народът: Всеки новодошъл те кара да търсиш предишния!
Присъстващите на тържеството внимателно слушаха изпълнението на Гълман Танер при хатим.
Тези, които завзеха властта под грохота на съветските танкове, отначало ни се показаха добродушни, за да ги харесаме. Но в последвалите години, когато задухаха смразяващите северни ветрове, всичко прегоря не само по равна Добруджа и Делиормана, но във всяко кътче на родината ни. В онези незабравими септемврийски дни, когато воините от Червената армия стъпиха на нашата земя с удивление гледаха пълните с царевица и дини дворове, на препълнените кошари с овце и крави, на ентусиазираните трудолюбиви хора. Като виждаха породистите коне в мазетата на Ахмед ефенди или Никола чорбаджи, те одобрително клатеха глава и казваха: „Харашо!.. Харашо!..“ А нашенецът, неразбрал думите им повтаряше: “Алаши са, алаши са...(Демек, кранти са!) с намерение дано спасят животните от теглото на фронтовите пътища. Какво можеха да кажат нашите селяни, когато след няколко години им отнеха и онези уморени по фронтовите пътища кранти? Защо? Защото трябваше да вървим по пътя, показан от армията освободителка. Друг път не ни оставаше.
Сега след четиридесет и пет годишен опит, пълен с горчилка, когато се обърнем и погледнем назад в миналото, виждаме само рухнали и запустели села, в които кретат старци, пустеещи предприятия, ограбени дворове на бивши текезесета. Сред тези села ще видите клюмнали джамии с минарета, напомнящи щъркелови гнезда и срутени църкви, камбаната на които отдавна няма кой да бие.
Къде са засмените ни хора? Къде са препълнените класни стаи? Къде са учениците, които “свободно изучават вярата и езика си“? За сетен път лишен от своята интелигенция, нашите хорица отново жалостно простират ръце и се молят за помощта на Аллах, след толкова приказки за земния рай.
Отново немощни старци, превити под тежестта на годините и строгите си задължения на имами, кланят петкратни намази в полусрутените джамии, наследство от предишни столетия и приканват малобройните си последователи да се молят пред Всевишния и да последват Неговия Пратеник и да не се отклоняват от праведния път. Пред кого иначе да се молят? Кой ще чуе молбите им? В други джамии малки палавници се събират в курсовете за изучаване на Коран и основи на религиозните познания, под ръководството на голобради батковци. Ето и примери:
Можем да започнем с районния мюфтия в Силистра, нашия събрат Мюддесир Мехмед, възпитаник на Ислямския институт в София. Той известно време се занимавал със странични дейности като търговия, дърводелство. Търговията му е била наследство от баща му. Последно се увлякъл по електрониката, за да остави всичко настрана и да се заеме с призванието си. Не че не можел да ги работи, ала по-скоро го влечало служенето на Аллаховото дело. Като начало постъпил на работа в Районното мюфтийство в Добрич.
- На много и ценни неща се научих от брат ми Билял, районен мюфтия в Добрич. Билял Дарджан е човек, който обича да прави всичко както трябва, изключително сериозно гледа работата си. Затова когато ми предложиха тази длъжност, аз вече бях въоръжен с неговия опит, и приех. Но и сега продължава братското ни сътрудничество.
Когато пристигнал в Силистра, разбрал, че всичко трябва да започне из основи, нямало нито къде да се установи, нито пък някой човек, на който да се облегне. Повярвал, че бавно и полека нещата ще тръгнат и ще дойдат по местата си. Настанил се в една от стаите на новоизградената джамия. После се огледал наоколо, да види има ли някой, на когото може да се надява.
Да бъдеш районен мюфтия не означава единствено да седиш зад бюрото и да чакаш нещата да тръгнат от само себе си. А пред него стоял район, който се простира на повече от сто километра. Трябвало е да посещава джамийските настоятелства, да проучи проблемите им. Воден от желанието за всеотдайна работа и младежки ентусиазъм, той се заел с нелеките си задължения.
- Все още ни предстоят много дела, разказва той. - Силистра стародавен, богат с исторически паметници. Били сме пряко свързани с тази история. От друга страна ежедневно възникват неотложни работи. Трябва да организираме Коран курсове, да събираме ученици за духовните ни училища, да издирим вакъфските ни имоти, да се грижим за ремонта и реставрация на старите джамии. А времето минава неусетно. Зная, че ми предстоят още сума неща, които съм ги подредил в програмата на компютъра ми и се надяваме, че с Аллаховата помощ ще ги осъществим.
И в този район е налице проблемът за осигуряване на ученици за средните ни духовни училища. Хората мислят, че утре когато децата им ще завършат образованието си в тях, ще бъдат някакво подобие на някогашните немощни старци, обрасли целите в бради. А и продължителният атеизъм също така е оказал своето въздействие. Затова те отказват да изпращат децата си в тях. Но колко е добре, че вече имаме примери как изглеждат младите съвременни религиозни лидери. Те все още са рядкост в района, но ние тръгваме да ги видим.
Пристигаме в с. Межден. Тук намираме бившия възпитаник на Висшия ислямски институт в София Турхан Бурхан. Турхан винаги ми е правил впечатление на възпитан, чистосърдечен, скромен младеж. Ала досега не знаех как преди години межденци решили помежду си да си имат свой имам в джамията. Затова го подпомогнали да се изучи и да се върне в родното си село. Ето един положителен пример как могат да се решават проблемите! Засега Турхан Ходжа освен селото си обслужва и района на Дулово. Той е един от младите и даровити наши имами. Къде са онези, които твърдяха, че няма да излязат добри кадри от духовните ни училища и ислямския институт? Да дойдат и да се убедят на място.
А какво да кажем за времето, преди около двайсетина години? Все поостаряващите ни имами отстъпваха местата си на още по-малограмотни. Сега нещата се променят коренно. Така че абсолютно неуместно е да се мисли, че не е полезно да изпращаме децата си в тези училища. Може би ги възпира факта, че те ще бъдат напълно на издръжката на училището в тези тежки години на безкрайния преход. Или се страхуват, че утре като завършат образованието си няма да могат заработят като имами? Дори така да е. Кой казва, че всички трябва да бъдат имами или мюфтии? Нека станат бизнесмени, търговци, общественици.. Защото в тези училища наред с религиозните предмети се изучават общообразователни предмети, плюс арабски, турски, английски, компютърна грамотност. Могат да продължат и образованието си... Същия ден Турхан имаше погребение. Той се метна в колата си и замина да изпълнява дълга си. Значи съвременните ни млади имами могат да управляват коли. Тогава как да ги оприличим на някогашните грохнали селски имами?
Оттам минаваме в Дулово. Тук намираме студента от Висшия ислямски институт в София Ахмед Халид. Миналото лято той водеше курс в Бяла Слатина. Тази година решил да се доближи до селото си Водно, на няколко километра оттук. В неговия курс имало 15-20 ученика. Колко души по-рано желаеха да изпратят децата си в тези курсове? Но сега, когато хората ни разбраха ползата от тях, и тяхната възпитателна и познавателна роля, започнаха сами да изпращат децата си. Може би още има някои, които ще възразят и ще попитат каква ще е ползата от тях? Нима не е достатъчно да усвоят основните познания за вярата ни, да научат, че са деца на мюсюлмани и особено важно е, да привикнат на самостоятелна работа и да почувства отговорност пред Аллах, да, преподавателят, който води курса за изучаване на Коран в Дулово, млад и енергичен момък, изпълнен с желание за работа в името на Всевишния. Вече прави някакви планове накъде да се насочи след като завърши образованието си. В околните села има още много свободни места за имами.
Но ние не искахме да пренебрегваме по-възрастните и опитни наши имами, които години наред при непосилно трудни условия бяха в услуга на населението. Те милееха за израстването на младите, събираха средства от джемаата за издръжка на духовните ни училища. Но районният мюфтия в Силистра има една мисъл, която ми допадна: “Аз обичам да работя повече с кметовете и председателите на настоятелствата, защото имамите без това са много претоварени, най-добре в това ще се убедите в с. Таслаково!“
Таслаково е сравнително малко село, но кмета така сериозно се заел с джамийските проблеми, че заслужава похвала. Отиваме да видим всичко на място. Малката и кокетна джамия грабва погледа ни, вътре цари уют и красота. А строежа, непосредствено пред джамията ще включва учебна стая, стая за имама, абдестлик. „Всичко това трябва да приключи до края на мандата ми!“ казва Ейсел.
Имамът Ахмед Юсуф твърди, че вече е стар. “Преди години една вечер четох някакъв айет от Корана. Оттогава джемаата взе да казва: “Ти ще вършиш тази работа!“ Заех се по тяхното настояване. Засега имам 30 постоянни посетители“.
Минаваме през редица села, оцелели след студената война и стигаме до с. Искра. То е едно от големите села на областта.От това село са излезли редица учени духовници и учители. Все още в двете махали на селото има две действащи джамии с двама имами. И в двете джамии редовно се изпълняват петкратните намази, чете се езан. В една джамия не можаха да уточнят годината на строителството й. “Може да е през 8о-те години на ХIХ. век“ казваха.
Няма нищо лошо в това, че имат две джамии, но за съжаление не могат да преодолеят чувството за първенство. “Нашата джамия“ казват едните, със същото отвръщат другите. И двете страни по своему са прави, но районният мюфтия никак не е склонен да приеме това разделение. Затова двете настоятелства ще трябва най-скоро време да си подадат ръце и да се обединят.
Последното село, което решаваме да посетим е Иширково. Това село също така допринесло много за ислямското образование. През този петък тук щеше да води намаза силистренският имам Шефкет Шукри ходжа. Отново се качваме в колата на имама и потегляме, за да стигнем навреме, забелязахте ли какво казах? Втори имам със свой собствен превоз, значи има нещо, което се променило в самия живот. Щом като е така, трябва да заличим от главите си представата за някогашните грохнали имами.
Един по един джемаата започва да приижда. Един от тях донесъл диня. Разрязва я и ни кани: „Заповядайте! Сега е сезона!“
За този петък Шефкет ходжа бе приготвил съдържателно хутбе: „Да пазим младежта ни!“ Всички присъстващи слушаха внимателно.
След намаза Шефкет ходжа предложи да разясня ролята на списание „Мюсюлмани“, повече разказвах аз, те слушаха. Вън бе августовска горещина, вътре бе прохладно. Но явно под въздействието на външната температура, един от джемаата изскочи от мястото си с въпросите: „Ти знаеш ли колко дават за литър мляко? За колко изкупуват тютюна?“ „Зная, естествено, му отговарям, но не аз определям цената на млякото и тютюна. Това го кажете на народните представители, защото това е държавна работа!“ Но човекът се ядосал и напусна джамията...
Навярно не знае, че Главно мюфтийство, нито пък районните мюфтийства и най-малкото главният редактор на списанието се занимава с тези проблеми и не са в състояние да ги решат...
Дните се изнизаха неусетно. Тръгвам от Силистра все пак с ведро чувство, с вяра, нещата все някога ще се оправят. Животът ще налучка своето вярно русло и ще изведе хората на благополучния бряг. И те отново ще установят, че Дунава продължава да тече въпреки несгодите им. И ще се надяват други води от горното течение да донесе тъй желаната промяна.
Исмаил А. Чаушев
Портал 
