4 Кулач Азиз

Кулач Азиз

Ако някой ме попита кой е най-безгрижният човек, който съм срещал в живота си, без да се замисля, ще отговоря - нашият Кулач Азиз. Тъй съм го запомнил - нисичък, дребничък, но винаги стегнат, спретнат, на главата му вместо фес - памучна кърпа. Препасан с тесен пояс, в който е затъкнат нож в кания, а до него - малка брадвичка, кожена оръфана и омазнена торба, с гуменки на бос крак. Нещо средно между панталон и потури, винаги едни и същи - тъмни, памучни, антерията също неизменна - памучна, зеленикава. Ходеше бързо, със ситни крачки, винаги забързан. Очите му кафеникави, но с някакви по-светли точици, та изглеждаше винаги засмян, весел.
Живееше в една къщурка насред селото, покрита със стари керемиди и слама, но така, че като престане дъждът, започва да вали вътре в единствената стаичка без прозорец. В тая стаичка са се раждали и раснали неговите трима синове, мъже като канари, работливи за десет души, изкусни майстори каменоделци, които си построиха нови къщи в същия двор, големи и просторни, народиха им се деца, а бащата си остана в старата къщурка, на никаква цена не иска да се раздели с нея.
Никога не е работил, освен градината около дома. Нямаше други ниви и как е отхранил децата си, той си знае. Обикновено като бе млад пазеше бостаните на хората, правеше си хубава колиба и там живееше, докато стопаните си оберат дините и пъпешите, а след това се прехвърляше на лозята. Но тук той си правеше две жилища - колиба за хубавото време и землянка за късната есен, защото той живееше на лозята, докато падне снегът. Тук му бе и цялото домакинство - тиган, шише с олио, дамаджана за вода, лъжица, а вместо вилица си бе измайсторил едно чаталче от сухо дряново дърво. Цялото му легло се състоеше от сено и едно чердже, което е било ново преди половин век.
Като позастаря, Кулач Азиз стана страстен въдичар. Сутрин, екипиран като за бой, с неизменната брадвичка на кръста и ножа, тръгваше надолу по реката, застояваше се на по-удобните места, към обяд достигаше до Боаза, дето има стари върби и хубави полянки. Там си запалваше огън, печеше си рибата, лежеше някъде до икиндия, а след това отново по реката, та чак до село. Това бе ежедневният му график, който се спазваше и в лошо време. Той бе голям поклонник на техническия прогрес, защото измислил найлона. Говореше на баща ми, с когото често ходеха на риба: „Виж ба Миту, какво нещо измислил чувек - лайлон, нищо работа, леко, тънко, ама уда не пуска. Колкото и да вали дъжд, сложи на главата и край няма дъжда при тебе. Едно време носех цял ямурлук на гърба, тежко, а като се намокри ша та натика у земята...“ Тъй се радваше той на своя найлон, едно парче, откъснато от тютюневите навеси, и биваше спокоен като тръгваше за риба. А понякога ходеше и надалече. Веднъж бил на Плъстинсксия язовир, мръкнало, завалял дъжд, нямало как да се върне на село и решил да пренощува там, под една круша, но нали си имал покрив над главата, цяла нощ дъждът му плющял и той се радвал на това чудо на цивилизацията, което го пази от водата. 
Една пролет Кулача прояви голяма активност. Купи няколко череши от чичо Момчил, всеки ден ги обикаляше, минаваше край нашето лозе важен, а баща ми веднъж рече: „Глей го ти тоя, на стари години джамбазлък ще прави“, т.е. евтино ги купил, а след това ще ги продаде скъпо и прескъпо на другоселци. И един ден, когато цялата природа се бе разлудувала из лозята, когато птичките се надпреварваха да пеят из бухналите трънки, а слънцето весело се смееше, Кулача важно премина край нас, а след него цяла дузина хора - млади и стари, деца, шумни, весели, ще берат череши. Надвечер, когато всичко утихна и над лозята се спусна мека топла вечер, при нас дойде Кулача, седна, извади си пунгията и бавно, с удоволствие започна да си свива цигара. Баща ми бе сърдит и не искаше да говори с него, той забеляза това и започна да говори спокойно, доволно: „Убава рабута свърших днеска. Намерих мераклии, убави ора, дето разбират душата на дървото, едно клонче не скъсаха, нищу не чупиа. Иначе Момчил ще се сърди, а сега и аз съм спокоен, че направих хаир на тия бедни ора, ша правят за децата манжа от чиреши през зимата...“- „За колко ги продаде?“ - пита сърдито баща ми, а оня го гледа като че не чува, премигва с веселите си очички и каза: „Ти кулак (уши) имаш ли, аз рекох хаир правих, като умра да ме споменуват... “
Та да го споменуват млади и стари, Кулача всяка пролет обикаляше реката, оглеждаше я внимателно и дето имаше нужда от мостче, го правеше, значи за това му е била брадвичката... И наистина всяка пролет под село на най-удобните места, там, дето трябваше да преминават хората, имаше нови мостчета от прясно изгладена върба, ухаеща на свежест и още на свое си, което само драгановци са мирисали.
Един нашенец мързеливец, не поддържаше лозенцето си и Кулача всяка година го подрязваше. А веднъж го видях и да го копае. Казах му: „Колай геле“, той остави мотиката, усмихна се и каза: „Абе не мога да гледам как е буренясало, мъчат се лозичките... “
С никого Кулача не се скара. Живееше си той като птичка волно и свободно, един от първите разбра накъде духа вятърът след девети, стана кооператор, синовете му бяха най-примерните в стопанството. А веднъж като стана дума за живота, той се усмихна хитро и рече: „Аз още в двайсет и пета година разбрах какво искат да правят прогресивните хора от нашто село. Ехе, колко пъти аз ляб дадох на твойту чичу, и на Стойно Тупалов му дадох ляб преди да тръгне за Русия.“ Партизаните били край селото, но дошла полиция, блокирала района. Тогава Кулач Азиз предложил на моя чичо Кольо, командир на четата от десетина души, да се смесят с овцете, да се навеждат така, че да не се забелязват и да вървят със стадата... И така до гората и ги спасил. По време на една блокада го арестували, били го, за да издаде партизаните, но той не отворил устата си.
На стари години Кулача стана най-добрият приятел на баща ми и в хубаво време хората вече навикнали да ги виждат заедно как тръгват за риба по реката или към язовира. Вървят те - баща ми, висок, леко прегърбен, говорещ високо и малкият Кулач Азиз, спретнат, нисичък, пристъпващ ситничко и обикновено само слуша. Много рядко ще се обади и ще рече: „Ти приказваш за риба, ама аз си мисля за лайлона... как чувек може да измисли такова нещо, а? И Миту, туй искам да кажа, от рибарския билет има гуляма файда, цяла година ям риба, пенсията устава. Аз тъй реших - докато съм жив, все билет ще си вземам.“ А баща ми се усмихва, защото и той е решил същото, въпреки че мама все му се кара и не го пуска на реката.
Където и да ходи Кулача, не забравя задълженията си като мюслюманин. Сутрешния намаз кланя в дома си, а обедния - където го свари времето - край реката или язовира, на сянка под някакво дърво или на завет в студеното време. Ще постеле черджето, което носи винаги със себе си вместо намазлък, ще се обърне към къбле, т.е. в посока на Мекка, ще каже на ум молитвата и накрая ще си обхване лицето с двете ръце и ще приключи с думите: „Амин!“, т.е. Великият Аллах да приеме молитвата му за здраве и благоденствие и да се сбъдне, това, което той желае не само за себе си, но за всички хора. Само петъчният ден той не ходи за риба, защото знае, че мюслюманинът за пример не може да отсъства от петъчната молитва в джамията в центъра на селото, нали е задължителна за всеки вярващ. А за вечерния намаз ще успее да се върне вкъщи. Ако пък не - пак няма да го пропусне - ще постъпи така, както го прави на обяд.

Слави Славов