Легенда за капризната девойкаЕдно време в едно далечно село живеела най-красивата девойка на света. Тя била толкова красива, че девойките от нейното село по цели дни се застоявали пред огледалата, с небивало въодушевление, но с горчива завист в сърцата говорели за нейната красота. Естествено много кандидати се заредили да я искат, но тази най-хубава измежду хубавиците очаквала някой въображаем юнак, без дори да показва лицето си пред някого. Тя криела дори погледите си, които засенчвали слънцето, за юнака, чиито образ тя била създала във въображението си.
С течение на времето всяка от девойките в селото си намерила щастието и изживявали радостта от живота като съпруги и майки в топлите си и уютни семейни огнища. През това време най-личният и красив юноша на селото се върнал от казармата. Както се очаквало той също пожелал красивата девойка. Но най-хубавата сред хубавиците отказала и на него в името на идеала, който си била изградила. Момъкът изчакал известно време като са надявал тя да изтрезнее. Но скоро разбрал, че толкова много капризи на хубавицата, чиято красота виждали само огледалата в празните стаи, не се понасят.
След като не срещнал отговор на своята обич, младежът взел, че заминал надалеч. В един друг край той създал свое семейство, оженил се, родили му се деца. Ала той скрил някъде в едно закътано ъгълче на сърцето си спомена за първата си любов, която озарявала въображението му. Този горчив спомен продължавал да го изгаря години наред...
Веднъж му се случило да мине през малкото селце, в което някога живеела красивата девойка. Срещнал някои и други познати и с малко притеснение в гласа той попитал какво е станало с най-красивата сред красавиците девойка. Възрастният мъж, когото попитал, посочил някакъв дом, пред който цъфтели ухайни рози и казал: "Омъжи се. Живее в тази къща!"
Момъкът се поинтересувал за мъжа на девойката, която някога отхвърляла безпощадно предложенията на всички момци. Възрастният мъж на един дъх му разказал, че тя се омъжила за беден и много по-възрастен от нея мъж, на когото починала била жена му и сега живеела самотно, понеже сега пък бил починал мъжът й.
Момъкът с уплаха почукал дверите на къщата. Когато вратата се отворила на нея се показала жена, по лицето на която личали следите от страданията, които преживяла, ала в очите й все още греели някогашните огнени пламъци. Той веднага я познал. После й разкрил кой е.
Жената го погледнала с голямо съжаление и болка. Мъжът попитал за онова, което искал да узнае: "Защо си се омъжила за такъв мъж?"
Жената заявила, че ще му отговори ако намери и откъсне най-хубавата роза от градината зад него като му поставила условие докато търси най-прекрасната роза да не се обръща назад.
Тогава мъжът тръгнал сред стотиците разцъфнали рози в градината. Изведнъж видял една жълта, много красива роза. Тъкмо щял да я откъсне, малко по-напред зърнал друга, розова. Приближил се до нея. И когато решил да я откъсне, видял още по-хубава. И така неусетно той се намерил на края на градината. Вече не може да се върне назад. Нямало какво да прави и в безизходицата се навел и откъснал розата, която се била изпречила пред погледа му.
Когато жената видяла как той вместо да откъсне и да й донесе най-прекрасната роза, носел малко полуувяхнало цвете, не се учудила. По прекрасното й лице се появили горчива гримаса: "Видя ли!" - рекла тя. В тези й думи се криели всичките й пропаднали мечти. "В търсене на най-хубавото, животът неусетно минава. Накрая се съгласяваш на най-лошото. Затова в най-добрите си дни човек трябва да си избере една обикновена роза, която да си отгледа в ръцете си и да си я има за най-хубава!"
Източник 
Портал 
