Пръв намаз на един професорПрофесорът но математика Джефри Ланг, който преподава в различни американски университети, описва но следния начин първия си намаз, изпълнен с дълбоки душевни терзания, в книгата си "Преди изпита на меляикетата”:
В деня, в който приех исляма, имамът на джамията ми подари една малка книжка, в която се описваше как се изпълнява намазът. Но като видях реакцията на студентите мюсюлмани, той ме успокои: "Не бързай, с времето ще свикнеш!" Аз пък си рекох: "Толкова ли е труден намазът?" и се направих, че не чувам какво говорят студентите. И реших да извършвам намаз. През същата нощ се усамотих в мрачната си и малка стаичка и като се ръководех от обясненията, дадени в книжката, изпълних изискванията за абдест и се опитах да наизустя някои сури на арабски и значенията им на английски. Тези мои занимания ми отнеха много часове.
Когато се почувствах готов да опитам, реших това да е нощния намаз. Беше посред нощ. Взех книжката с указанията, отидох в банята и едно по едно изпълних всичките изисквания така, както правят начинаещите готвачки в кухнята.
Когато приключих с абдеста, застанах насред стаята и след като се уверих, че всички врати и прозорци са затворени, се обърнах към посоката, показваща Кябе. След това поех дълбоко дъх, вдигнах ръцете си и с тих глас изрекох: "Аллаху екбер!" В този миг се надявах никой да не ме чуе и да не ме види. После прочетох сура "Фатиха" и една друга къса сура на арабски. Струва ми се, че ако беше ме чул някой арабин, нищо нямаше да разбере от това, което прочетох.
След втория текбир се наведох в рукю, при което почувствах известно смущение. Защото до този момент никога през живота си не бях се навеждал пред никого. Когато осъзнах, че съм сам, в стаята, се успокоих. След като изрекох: "Субхане Раббийе-л-азим!" усетих как сърцето ми беше започнало да пулсира усилено. Повторно изрекох текбира и се изправих. Сега вече бе време да се навеждам за седжде. Когато опрях коленете и ръцете си в земята, просто замръзнах. Не можех да се движа. Чувствах се като някой роб, който скланя глава пред господаря си. Това ме смути, а и краката ми не се прегъваха. Помислих си, че съм изпаднал в смешно положение и се засрамих.
Помислих си, ако ме видеха колегите в това жалко състояние какво ли щяха да кажат и как ли щяха да ми се присмиват. Мислих си, че ще кажат: "Арабите от Сан Франсиско го омагьосаха!" и се почувствах унизен. След известно колебание поех дълбок дъх и допрях челото си в пода. Прогоних всякакви ненужни мисли от главата си и без да допусна други мисли, които могат да те разсеят, се наведох за второ седжде. В този миг си рекох: "Предстоят ми още три рекята!" Но вече бях изпълнен с решимост: Каквото и да ми струваше, щях да изкарам до край намаза си. По-нататък нещата тръгнаха много по-лесно.
При последното си седжде усетих пълно успокоение и усамотение. Най-сетне след тешеххуда отправих селям и приключих. Но продължавах да седя смислено се върнах назад и си спомних за борбата, която бях повел със себе си. И усетих, че все едно съм излязъл победител от тази борба. Тогава наведох глава и молитвено си рекох: "Аллах мой! Прости ми заради глупостта и надменността, която проявих. Аз идвам отдалече и зная, че ми предстои още дълъг път!"
В този миг почувствах нещо, което никога не бях изпитвал. Това не може да се опише с думи. Усетих как тялото ми излетя от някоя точка на сърцето ми и ме обхвана някаква студена вълна, която не можех да опиша. В първия момент изтръпнах. То повлия повече на чувствата ми отколкото на тялото и аз почувствах осезателно наличието на някаква благодат. След това тя проникна в мен и започна да ври и да кипи в мен.
После това се разплаках, без да знам причината. Когато плачът ми се засили и сълзите ми рукнаха, почувствах как ме обгръща някаква сила – смесица от благодат и благоволение. Не плачех от радост или от срам, въпреки че бях греховен. Все едно някаква невидима стена се беше срутила и страхът и мъката изтичаха през зейналия отвор. Когато пишех тези редове си казвах: "Благодатта и опрощението на Аллах не прогонват само греховете. Те са лек и покой за душата". Дълго време останах така на колене и с наведена глава.
Когато плачът ми секна, разбрах, че не е възможно да се обясни рационално онова, което бях преживял като опит. Най-важното, което осъзнах през това време, бе истината, че аз изпитвам силна нужда от Аллах и намаз. Преди да се изправя, се помолих със следните слова: "Аллах мой! Ако още веднъж се осмеля да извърша грях, убий ме преди това и ме спаси от този живот. Зная, че много е трудно да се живее без да се допускат грешки, но също така много добре зная, че не е възможно да живея дори ден без Теб и отричайки Твоето съществуване.“
Източник 
Портал 
