В плен на самохвалството

В плен на самохвалството

Самохвалството е свойствено на хората, които не са уверени в себе си и в качеството на онова, което са направили. Като говорят за себе си, за помощта, която са оказвали на другите, за своите заслуги, мимолетният интерес и преценката на слушателите им внушават фалшиво самочувствие. Когато разберат, че интересът към тях спада, те с още по-голямо старание продължават да се хвалят и по този начин попадат в онзи омагьосан кръг, от който няма излизане. Защото никой няма доверие в тези, които непрекъснато се самоизтъкват и хвалят. Може би някои хора, на които все още им липсва жизнен опит, да изглежда, че ги вземат насериозно, но все пак след време става ясно, че този интерес е бил краткотраен.

Да се наситиш с вятъра
Колко са уместни думите, които е изрекъл Имам Бухари: „Самохвалството е все едно да се наситиш с вятъра“. Глупавият самохвалко може да се чувства доволен от себе си единствено в психиатричната клиника, където да се състезава по самохвалство със себеподобните. Но тъй като самохвалствата на другите ще засилят чувството му за конкуренция, това негово щастие ще бъде също тъй краткотрайно. Това означава, че на самохвалкото не му е приятно, когато другите се хвалят пред него. Неговата цел е той да бъде център на внимание, да се вярва на него и изобщо да се говори за него.
Нима той не знае, че колкото повече се самоизтъква, за него няма да се говори като за добър човек? Хора, които обичат само себе си и го подчертават, околните не ги обичат много. Защото „Когато човек се надценява, приказките му миришат на лук“ казва Мевляна, и хората се разбягват от тази миризма, която силно ги притеснява. И обратното, ако искате хората да говорят добри думи за вас, тогава не забравяйте предупреждението, че не е хубаво човек да се самоизтъква.
Най-важната особеност на горделивеца самохвалко е желанието му винаги да бъде в центъра на вниманието. Негово място са предните редици. Горделивецът самохвалко обича да бъде във витрината. Всъщност фактът, че са го изложили във витрината показва състоянието, в което той се намира. Въпреки това обаче той предпочита да бъде гледан там, отколкото никак да не го гледат.
Човек, който не притежава силни подпори, които да го държат на крака, ала иска винаги да стои над другите, изпитва чувството, че е принуден непрекъснато да прави неща, с които да се хвали. Той трябва да говори думи, да върши дела и „добрини“ , за които да го хвалят и с това да се окриля. Човек, който не притежава чувство за далновидност откъде би могъл да знае, че тези негови „изтъкнати“ качества са плод на лицемерието му?
„Който на този свят направи нещо, за да се прослави лицемерно, то в Съдния ден Аллах ще обяви неговите недостатъци“. (Едеб-ул-муфред)

Начин за прикриване на злонамереността
„Надценяването не се дължи толкова на гордостта, а по-скоро на глупостта. Същността на болестта самолюбие се състои в безсрамната любов към самия себе си. Гордостта представлява мисълта на човека за себе си. Нещо повече, изразеното е едва много малка част от нея. Тези хора смятат, че когато човек се самоизтъква, възхвалява и непрекъснато се занимава със себе си, това се дължи на прекалената пристрастеност към своята особа. Ала най-големите егоисти, които се познават повърхностно, се занимават не толкова със себе си колкото с работата си. Според тях да останеш сам със себе си е равносилно на лежане по гръб, а всяко старание да се обогатиш душевно, да станеш човек, е да се самозалъгваш с празни мечти. Като че ли нашето „аз“ е нещо различно и чуждо на самите нас. Човек, който гледа долу и се възхищава от своите мисли, щом погледне нагоре, към миналите столетия, тогава ще остане под краката на стотици гиганти и ще му клюмне носът“. (Монтен, Опити)
Критиката е най-силното оръжие по отношение на самовлюбения човек. Тези хора, които нямат доверие в себе си и са лишени от здрава опора, обичат непрекъснато да критикуват. Да не харесват това, което се прави без тяхна заповед и извън техния контрол. Да подценяват другите е най-типичната черта на горделивците.
Целият им свят е изпълнен единствено със самите тях. Животът за тях се състои само от техния опит и от техните познания. Тъй като опитите, чувствата и познанията, които остават извън техните рамки, вечно им напомнят за дълбините и красотите на съществуванието, и които те по никакъв начин не могат да го познаят и постигнат поради гордостта, завистта и дребнавостта си, те вечно ги безпокоят. В резултат на душевните кризи, които изживяват, те смятат, че другите или не съществуват, или пък ги подценяват. Но никак не могат да се съгласят други да ги омаловажават и подценяват. Ако те не подценяваха другите хора, не биха се оплаквали от надменността на другите.

Сериозна опасност, сериозни предупреждения
Човек трябва да обръща сериозно внимание на следното предупреждение в свещения хадис: „Когато човек почне да се надценява прекомерно и смята, че е нещо повече от останалите хора, той преминава в категорията на тираните като в края на краищата го постига тяхната съдба.“ (Тирмизи, Бирр, 61)
„Тези, които живеят като се бият в гърдите, умират като се чукат по главите“ казва Али Суад. Нима човек като се мисли за нещо повече от другите, като ги подценява заради мислите и постъпките им смята, че се е издигнал над тях? Ако той не се покае заради този си характер, един ден сам може да изпадне в положението, което той критикува и да понесе тежкото наказание за високомерните слова, които е изказал поради гордостта си.
В един свещен хадис, достигнал до нас чрез Ибн Омер (радиаллаху анху) Расулюллах (салляллаху алейхи уе селлем) е повелил: „В Съдния ден Аллах няма да погледне в лицата онези, които ходят надменно и горделиво“. (Бухари, Муслим, Тирмизи).
Ние не бива да гледаме никого надменно. Всеки човек на тази земя си има своя цена. Защо тези, които затъват в тресавището на себелюбието се сравняват с останалите хора? Според Андре Гиде отговорът на този въпрос се крие в недостатъчната мечтателност на самохвалковците, в липсата на хоризонти пред тях. Поради факта, че притежават ограничен мироглед и изпитват силна признателност към онези, които макар и привидно ги оценяват, те лесно попадат в клопката на другите.
Самохвалковците, които живеят в очакване на похвали от околните, общо взето са хора, които са направили нещичко, но не се задоволяват с това и не изразяват своята благодарност към Всевишния. Такива хора с дребни мотивации могат да бъдат използвани за различни цели. Обикновено те високо оценяват делата си и очакват за кратко време да получат полагаемото им се.
„Жалките същества, които се смятат за зрели хора, поради тази си представа не могат да се издигнат по пътя към Аллах.
О, ти, който се смяташ за зрял и мъдър, в душата ти не може да има по-лоша болест от тази мисъл.
Докато ти се отърсиш от болестта, наречена самохвалство и само мнението, че си зрял, ти ще лееш много кървави сълзи.
Това е сатанинска болест. Та нали влюбеният в себе си сатана бе изрекъл: „Аз съм по-добър от Адем!“ Всъщност това е болест, присъща на всяка твар“. (Мевляна, Месневи)
Според Ахмед ер-Рифаи, ако някой види, че другият е по-знаещ и по-умен от него, но не се възползва от това, поради гордостта и омразата си, е най-невежият човек. С други думи, самохвалковците, които се имат за умни, гордеят се със себе си и смятат, че всички се нуждаят от тях, с това си поведение показват най-голямото си невежество.

Вкусът на отровата
Мевляна ни съветва, че голяма заблуда ще бъде човек да се смята за величие, поради мъдростите, които се раждат в главата му и изхождайки от душевните наслади, които изпитва: „Брате мой, онова, което намираш в душата си, прекрасните чувства, духовните наслади, знай, че не са твои. Те са благоволението на някой свят човек. Тези чувства са ти дадени само за временно ползване.
Този, който очаква да бъде харесван от околните, трябва да знае, че по-лошо е да казва на някой колко е добър, отколкото да му посочва недостатъците. Защото чрез хвалбите човек може да се възгордее до степен да се смята за фараон.
Въздействието на хвалбата продължава с дни, като подхранва високомерието и заблудата у човека. Но тъй като хвалбата е сладка, не се усеща бързо въздействието й. А клеветата и порицанието са горчиви, поради което веднага се усещат. Порицанието и укорът приличат на горчиво хапче, което дълго време се усеща, но в крайна сметка лекува. (Мевляна, Месневи)
Как можем да се излекуваме от тази болест? Когато човек се запознае с някоя свята личност, разбира, че притежател на най-добрите качества у него е Всевишният Аллах. Тогава вижда, че всичко, което притежава са му дадени за временно ползване от Аллах. Тогава той се отказва от мисълта, че стои над останалите хора, смятайки, че е постигнал това с учение и изпълнение на различните ибадети или дори чрез честността и чистосърдечността си. По такъв начин започва да вижда, че хора, които по-рано не е забелязвал и прибързано е осъждал заради някои техни недостатъци и ги е „изпращал“ в ада, пред Всевишния могат да стоят по-високо от него.

Ахмед Алемдар

Източник