Черешите

Черешите
(разказ)
Срещу нас, насред голяма градина от пет-шест декара, имаше малка схлупена къща. В този дом, прозорците на който почти през цялото време стояха затворени, живееше възрастен мъж с жена си. Нямаха си никого, освен един също такъв възрастен слуга, който понякога отиваше до чаршията да купи някои неща. С никого не се срещаха. Но хората от махалата все пак знаеха кои са и как живеят. Един от съседите ми разказа следното:
Това са изселници от Румелия... Много са стиснати. Нито ядат, нито пият. Вкъщи ходят със старите си дрехи. Зимно време печки не палят. Каквото спечелят, го внасят в банката. В гроба си ли ще ги носят? Поне деца да си имаха... А то си нямат никого. Тази градина открай докрай бе засадена с черешови дървета. Когато през май черешите започваха да зреят, седмици наред и двамата старци вардеха градината. Спяха на смени. Докато единият спеше, другият обикаляше градината с тояга в ръка. Защото хлапетата от махалата можеха да нахълтат и да си наберат череши".
Понякога в студените нощи се разболяваха. Представете си: Макар да си имаха цяла градина с череши, нито те, нито пък слугата им хапвали от тях...
Най-сетне, когато черешите узряваха, обираха ги, слагаха ги в кошници и с каруци ги закарваха на пазара. И понеже се страхуваха да не ги излъжат, и те вървяха пеша подир каруцата...
Наема от имотите им събирал някакъв възрастен адвокат. Всеки месец идвал и им носел парите. Писарят на този адвокат разказваше: Като вземали парите, почвали да плачат. Ето това вече е истинска страст към парите... Всеки обича парите, но това е прекалено...
Да, и на мен ми се стори отвратително подобно преклонение пред парите. Но само му отговорих: болест, болест някаква трябва да е. Настъпи май. Градината срещу нас заприлича на море от череши. Старата къща почти изцяло се изгуби сред него...
Съседът е бил прав. Старците се заеха денонощно да вардят градината. Дузина кучета не биха могли да я опазят по-добре от тях.
Дойде време и за бране на черешите. Пред двете криле на външната врата спряха коли. Напълниха кошниците с череши и ги закараха на пазара...
Беше в началото на юли. Привечер се бяхме спрели пред дома ни с имама. От отсрещната врата се показа старият слуга и тръгна към нас. Дойде и ме заговори на приятен румелийски диалект: „Докторе, имате много поздрави от господаря... Жена му нещо се разболя... Вие сте разбирали от тези неща... Каквото струва, ще му платим, рекоха.“
Имах някаква бърза работа, но въпреки това му казах: „Добре, идвам!“
Болестта й беше някаква лека настинка. Но тъй като жената беше много възрастна, се бе уплашила много. Съпругът й ме посрещна изключително любезно и приветливо. След като ми благодари за усилието, че съм дошъл, тя каза: „Аз не иска да те безпокоят, но не можах да обясня...“
Отначало не схванах добре тези думи. Помислих си, че ги казва, за да не ми платят. Но той някак срамежливо продължи: „В онова чекмедже има някакви пари, сине. Каквото ви струва, вземете оттам!"
Тези думи на стария човек много ме учудиха. Един скъперник да остави толкова пари в полуотворено чекмедже, а и да заяви на един непознат човек бръкни и вземи, колкото ти трябва, беше наистина за чудене.
След четири дена отново ме поканиха в дома сред черешовата градина. Възрастната жена беше живнала доста. Настоя лично да ми свари чай. Заговорихме за това онова. Противно на очакванията ми, забелязах, че говореха много приятно. Ако ги бях срещнал на друго място, навярно щях да кажа: Какви добри и приятни хора! Но знаех що за стока са...
По едно време жената ме попита имам ли деца.
- Имам жена, но деца не.
- Аллах ли не ви ощастливи, сине?
- Да не беше ни дал... А то само преди две години ни отне и двете в разстояние на двайсет дена и останахме сами!
- Аллах да ви дари живот и здраве, сине! От какво се разболяха? 
- Едното се разболя от костна туберкулоза, а другото – от възпаление на мозъка. Падна от едно стълбище...
Старата жена се разплака. Погледнах мъжа й – и неговите очи се бяха овлажнили. След като се посъвзе, жената рече:
- О, сине, значи и тебе те е изгорила тази болест, а?
И след като се увери, че човекът насреща й ще разбере изцяло мъката й, започна да разказва:
"В родината ни ние бяхме много заможни. Имахме си синове, дъщери, внуци. През Балканската война едни умряха, други изчезнаха. Само ние двамката с внучката ни Зехра успяхме да се доберем до Истанбул. Единствено тя ни беше останала от всичките деца и внуци. Цялата си обич по загиналите и изчезналите прехвърлихме върху нея. Макар че там имахме много имот, тук в Истанбул, останахме без пукнат грош. Мъжът ми не можеше да работи. Тук се намерихме с някои земляци. От време на време те ни даваха по някоя и друга пара. Останахме голи и боси. Малката ни внучка Зехра заприлича на просяче...
Преди седем-осем години на отсрещната улица имаше една схлупена джамия. Приютихме се в нея. В един пролетен ден минахме покрай тази градина. Черешите бяха узрели. Нали е дете, като видя алените череши, започна да вика: "искам череши!.." и започна да плаче. Поисках няколко череши за детето. Безжалостният стопанин дори не ни отговори. Обърна си главата и ни отмина. С внучката ми се върнахме обратно. Тя плаче, аз плача. След няколко дена други деца я примамили и я завели да крадат череши от същата градина. Градинарят ги видял и взел да ги гони с камъни и тояги. Внучката ми, не свикнала с кражби, като видяла градинаря, се уплашила и скочила от черешовото дърво. Тогава си ударила главата в един камък...
Като я видял в такова състояние, човекът я грабнал на ръце и я донесе вкъщи. Внучката ми имаше дълги руси коси и един кичур се беше изцапал с кръв... След три-четири дни тя вдигна температура. Погледът й помръкна, ръцете й се сгърчиха. Доведохме общинския лекар и ни каза: „С падането от дървото е наранила мозъка си. Получила е мозъчна туберкулоза, не трябва да се губи надежда, но не ми изглежда много добре...“ След няколко дена детенцето ми се спомина. Останахме ние двамата старци. След три години получихме част от предишните си имоти и отново забогатяхме. Но за какво са ни пари? Та нали старите хора за синовете и внуците си ги кътат. Когато донесат парите от наемите, ние, двамата старци, започваме да плачем. Кой ще харчи тези пари? Не можехме да живеем на друго място. Все ми се струва, че внучката ми е погребана под онова черешово дърво, от което бе паднала. Дойде ли сезонът на черешите, ние двамата заставаме на пост в градината да не би да стане друга пакост и още майки да се разплачат. Не позволяваме никой да се доближи до дърветата. Лично ние не искаме да хапнем нито един плод от тези дървета. Защото внучката ни Зехра умря заради едничката черешка. Узреят ли, ние пълним с тях кошовете и с каруци ги караме до гробището, където е погребана тя и там раздаваме на бедни дечица, които нямат пари да си купят...“
Каза, че болестта й е незначителна. Може би мислеше, че за преглед при лека болест ще платят по-малко. Естествено беше така да разсъждават тези хора, които не си позволяваха да хапнат дори една едничка черешка от стотиците килограми и едва ли не полудяваха от радост, когато получеха парите от наемите си.
След като прегледах бодната, заех се да пиша рецептата. През това време жената пошепна нещо в ухото на мъжа си. Старият човек се зачерви като череша и отвърна с гняв: „За Бога, не ме ядосвай сега... Не ми ли стига моята мъка, та сега и с теб да се занимавам...“
Жената с цялата ярост поради болестта взе да се инати: „Не, не! Не искам!..“
Вдигнах глава и срещнах погледа на стареца. И той реши да ми обясни: „Докторе, като остарее човек, с него става нещо. По-рано не беше такава. Каквото й кажех, го правеше. Сега ми заявява, че няма да пие никакви лекарства, нека докторът да не пише напразно рецептата.“
Усмихнах се, без да му отговоря и си рекох: "Значи жената надминава мъжа си по скъперничество. Ясно е, че не иска да си купува лекарства, за да не се охарчи. Скришом хвърлих един поглед в стаята й. Всичко беше точно така, както разправяха. Човек можеше да си помисли, че не се намира в някой богаташки дом, а в бедняшка колиба и хората нямат дори с какво да се нахранят.
Старата жена беше отпуснала безсилно главата на възглавницата. С плачлив глас продължаваше да настоява: „Не искам. За какво са ми лекарства?.. За Бога, оставете ме на мира!"
От сините й угаснали очи се стичаха сълзи към съсухрените й бузи. Бях си свършил работата. Станах и се отправих към дома.
Решат Нури Гюнтекин

Източник