Легендарната джамия „Седемте девойки”Тази джамия е изградена преди 568 години! Няма друга постройка на територията на Кърджалийски окръг, която да е оцеляла от 1438 година досега. Ала най-важната й особеност е, че при нейното изграждане не са били използвани никакви метални части като пирони, а дървените плоскости така умело са били съединени с чивии, че издържали и до днес.
Не зная дали ви е направило впечатление, че когато влизате в Кърджали, идвайки от Пловдивски или Хасковски окръг, всички табели ще ви насочат към Перперикон, Устра или Татул...
Подобен подход, естествено, е добър. Освен това в почти всеки брой на местния печат ще срещнете някой и друг материал за тези туристически обекти. Ала за джамията “Седемте девойки” - нито дума. Защо се мълчи за нея? Нима тя не е съградена с ума и ръцете на тукашните майстори? Мнозина си задават този въпрос. Само крепостта Устра, руините на Перперикон и Татулските гробници ли са достойни за вниманието на туристите като историческа забележителност на този край?
Нека обаче да видим дали си заслужава да се посети този стародавен паметник на културата. Преди известно време ми се случи да пътувам до Подкова.
Непосредствено зад гарата, вдясно сред високите дъбове привлича вниманието иначе с нищо незабележима и твърде скромна постройка. Явно добронамерени хора, а незаинтересовани инстанции, са я обградили с каменна стена.
Тук на място научавам, че тази постройка, превита под тежестта на годините и масивните керемиди има изключителна съдба.
Това ми разказваха местни хора, а не гидове. Защото тук няма нито някаква табела, нито нещо друго, което да ти загатне какво всъщност представлява тя. Своеобразна сирота, оставена на произвола на съдбата от непризнателните поколения, които не искат да знаят историята си.
Ала тя, известна тук като "Джамията на седемте девойки” или “Джамията с чивиите”, е в състояние да възхити всеки, който я види, защото легендата, свързана с нейното име, е толкова поучителна и покъртителна!
Да, тази реликва представлява стародавен мюсюлмански дар, достигнал до наши дни от предците ни. Построена преди 568 години, тя няма равна на себе си по възраст. Надживяла е какви ли не събития и е оцеляла по чудо. И цялата сглобена от дървени части, без никакви метални приспособления.
За джамията “Йеди къзлар” („Седемте девойки”) се разказва следната легенда: В годините на османските завоевания биват мобилизирани и изпращани на фронта млади момци, повечето от които оставяли костите си по чужди земи.
Така заминали и годениците на седемте млади девойки от Налбантлар, днешна Подкова. Останали без любимите си, те заедно ходели на работа в полето, заедно са пеели за раздялата и се веселели. А когато, уморени, сядали някъде под сянката на високите дъбове, те сключвали ръце на гърдите си и се молели пред Всевишния Аллах час по-скоро да се върнат от фронта годениците им.
Тогава военната повинност продължавала цели седем години. Та и те цели седем години търпеливо изчакали да се завърнат любимите им. Често изплаквали мъката си, ала гледали никой да не ги види, защото това се смятало за срамно...
След първите седем години, минали още седем. По някое време едната от тях предложила: “Да принесем жертви в тяхно име. Може пък тогаз да се завърнат!” Всички с радост посрещнали предложението. Приготвили къносаните кочове и тъкмо да ги пожертват, друга се сетила:
“Едва ли бихме могли да ги върнем с нашите жертвени животни. Не е ли по-добре да издигнем джамия в тяхна памет?” А трета рекла:
“А как ще я съградим тази джамия? С какви пари? Можем да разпродадем кой каквото има: пръстени, златни гривни, обеци, чеиз...”
“Пак не биха стигнали!” – отвърнали другите. Все пак събрали на куп всичките си златни накити и разкрили пред бащите си какво са намислили. Всички жители на селото – от седем до седемдесет годишни с възторг посрещнали това тяхно решение. И от четирите краища заваляли обещания за дарения и помощи. Ала те отказвали: “Ако ще бъде, да бъде с наши средства!”
Новината се разнесла по четирите краища и от четири страни долетели вести. Ала никой не се наемал с толкова малко средства да се захване за работа. Най-накрая се обадили четирима майстори от с. Хърлар: “Ние можем да свършим тази работа. Само че стените няма да изградим от камъни, а от дъбови дъски. Знайно е, че дъбът е по-траен и от камъка”.
Майсторите от Хърлар не мигнали седем дни и седем нощи. Притекли им се на помощ и други хора. Едните копали основите, други бичили дъски, а трети съзиждали стените.
Най-накрая се извисила иззиданата от дъски прекрасна постройка. Никой не вярвал на очите си. Идвали хора от близо и далеч и се възхищавали на прекрасното творение, после влизали вътре, изпълнявали намазите и се молели на Всевишния и за душите на годениците на седемте девойки.
Днес никой не знае дали някой от момците се е върнал от фронта, а джамията, съградена в тяхна памет със средствата на любимите им. Въпреки вековната си възраст, все още стои и реди своята тъжна легенда.
Източник 
Портал 
