Джеки Франк

Моят път към просветлението

До 26-годишната си възраст американката Джеки Франк се лутала в търсене на истината, Преди 11 години тя приела исляма и името Мелек Зейнеб. Тук поместваме нейния разказ от първо лице:
Когато бях на 9 години, често се затварях в банята, завивах главата си с хавлията и се вглеждах в огледалото. Това ми доставяше голямо удоволствие. Някой ми беше казал, че Бог живее в храма. Затова често ходех там, за да остана насаме с Него. Веднъж пак така отидох в църквата мислех за Бога. Майка ми ме търсила дълго и накрая ме намери там. Като че ли църквите бяха се превърнали за мен в пещерата Хира. Макар че бях малка, задавах трудни въпроси на свещениците в църквата, които често не можеха да ми отговарят. В Библията пише, че от Юсуф (Йосиф) и Мерйем (Мария) се появил Иса (Иисус). На друго място се твърди, че Аллах е баща на Иса (алейхис селям). Как да повярвам в тези неща?'' – попитах свещеника в църквата, а той не можа да ми отговори.
За пръв път за исляма чух, когато бях на около пет-шест годишна възраст. В училището, където учех, се запознах с едно момче мюсюлманче. Майка му носеше черно покривало. Всички чествахме рождените си дни, ала той нито веднъж не отпразнува рождения си ден с нас. Веднъж го запитах:
- Ти защо не честваш рождения си ден?
А той ми отговори:
- Ние, мюсюлманите, не отбелязваме рождените си дни.
Когато майка му и леля му отиваха до магазина, аз ги наблюдавах скришом иззад дърветата. Те ми изглеждаха като някакви оцелели от древността ангели.
През юношеските си години изобщо спрях да ходя на църква, защото тя не запълваше празнотата в душата ми. Непрекъснато се молех на Господ. Семейството ми не беше особено религиозно. Майка ми и баща ми принадлежаха към различни вероизповедания и често, когато говореха за религиите си, аз ги слушах внимателно. Когато учех в лицея, се записах в религиозно училище. Учителката ни беше християнка и в часовете по вероучение непрекъснато говореше лоши неща за исляма. Изучавахме различните свещени книги, ала от Свещения Коран – само онези откъси, които учителката ни беше избрала. Всъщност тези текстове също будеха много въпроси у мен. Исках да узная нещо и за другите религии. Непрекъснато търсех отговор на въпросите, които ме измъчваха. Тогава бях започнала да работя като счетоводителка при един евреин. С дъщеря му често разговаряхме на религиозни теми. Без малко щях да избера юдаизма. Когато обаче й задавах въпроси за Хз. Иса, тя не можеше да ми отговори. Приятелката ми спазваше всички изисквания на юдаизма, но иначе вярата й не беше особено силна. В онзи период вече много добре знаех грешките в християнството. В юдаизма, в който едва ли не бях се вкопчила с четири ръце, също не намерих онова, което търсех.
На 25-годишна възраст започнах работа в един ресторант. Там единият от работниците беше евреин, другият принадлежеше към свидетелите на Йехова, няколко бяха християни, а двама – мюсюлмани. След като затваряхме ресторанта, сядахме и разговаряхме за религиите. Всеки разказваше за своята вяра. Аз от своя страна съжалявах двамата мюсюлмани и мислех какво да направя, за да ги спася. Единият от тях се казваше Мустафа. 
Веднъж седнахме пак и се разприказвахме. Мустафа и приятелят му, както винаги не обръщаха особено внимание на християнството.
Като ги наблюдавах, взех да проявявам все повече интерес към исляма. Когато Мустафа се готвеше да замине за Турция в отпуск, приближих се до него и му казах:
- Мустафа бей, искам да разговаряме с вас за исляма.
Тогава той ми каза: Ако искаш да разговаряш с мен за моята вяра, най-напред трябва да прочетеш Свещената ни книга.
Съгласих се. На връщане от отпуска той ми донесе превода на Корана на английски език. По-късно прецених, че това беше един от най-лошите преводи. Въпреки това преди още да приключа със сура "Бакара", разбрах, че съм открила истината. Тогава зададох три въпроса на Мустафа бей. Първият беше: "Кой е Мухаммед?" За първи път това име срещах в страниците на Корана. Той ми разкри, че е пророк. Но този пророк беше арабин, а хората, които принадлежаха към друга култура, трудно можеха да приемат този факт. Особено за нас, американците, това бе изключено. Но колкото повече той ми говореше за Мухаммед (салляллаху алейхи уе селлем), толкова повече започнах да го възприемам като пратеник на Аллах. Когато се запознах по-отблизо с живота и делото му, разбрах, че той бе превъзпитан от Аллах. Сега вече неговото възпитание превъзпитаваше мен.
Вторият ми въпрос се отнасяше за Хз. Иса. Когато бях задала този въпрос на моите приятели евреи, те не можаха да ми отговорят нещо съществено. Мустафа ми разказа, че Хз. Иса не е никакъв син на Аллах. При това дори аз, като християнка не приемах, че Хз. Иса може да е син на Аллах. Сега бях открила именно онова, което търсех.
Третият ми въпрос беше: Защо мюсюлманите опират челата си на земята, когато изпълняват намаз? Той ми отговори следното:
- С този върховен жест хората признават, че са раби на Аллах. По този начин те забравят своето "аз" и изправени пред истинския Аллах, непосредствено изразяват желание да се доближат до Него.
Като че ли това бяха отговорите на въпросите, които търсех години наред. Много пъти през живота си съм вземала сама решения, но никога не бях мислила, че един ден мога да реша да приема друга вяра.
На 28-мия си рожден ден приех исляма и като че ли отново се преродих. След шест месеца Мустафа бей ми предложи да се оженим. Елхамдулиллях, приех. След това вече никога не съм го подлагала на въпроси, защото бях щастлива.
Две години не казах на родителите си. През месец рамазан, когато постех, се обадих на семейството си и им съобщих, че съм приела исляма. Казах, че сега постя и съм щастлива.
Майка ми много плака. Обвиняваха съпруга ми. Братята ми ме заплашваха със смърт. Дори единият веднъж ми заяви по телефона:
- Скоро ще има война между религиите. Тогава първият човек, когото ще ликвидирам, ще бъдеш ти!
Сетих се, че постя и се отказах да споря с него. Един ден, когато брат ми ме видя покрита, изкрещя:
- Друг път да не съм те виждал с това покривало!
Слава на Аллах, други подобни заплахи не съм получавала. Аз от дълго време се опитвам да разкрия истината за исляма пред онези, които скоро са приели мюсюлманството. Дори ходих в затворите, за да разяснявам същността на исляма. Един ден ми позвъниха от там и ми казаха: Ела, тук има желаещи да приемат исляма!” Същия ден трима души станаха мюсюлмани.
Сега съм в Турция. Обръщам се към онези майки, конто оставят децата си далеч от ислямското възпитание. В Америка учителите казват: Децата са наши послания, които изпращаме в неизвестното време и място". Реших, че моето послание ще бъде: Ля иляхе илляллах, Мухаммедун Расулюллах".
Ако децата ми приемат моето послание, ще бъда щастлива и ще смятам, че съм изживяла успешно живота си. Затова питам другите жени: “Вие какво послание ще изпратите на поколенията, които ще дойдат след вас? Кое е вашето послание към хората?”

Халиме Демирешик

Източник