Медресето през Средновековието
В средновековния мюсюлмански свят медресето е представлявало едно от основополагащите съставки на институалиризираната система на висшето образование. Медресето е логическото продължение на института дар ел-илм (дом на науката), както са се наричали школите (училищата) центровете за пропаганда на елинско-елинистическата ученост, възникнали в Изтока през 9-ти - 10-ти век.
Първите медресета са построени в източната част на ислямския свят. Родината на медресетата е станал Нишапур, където едно от първите учебни заведения от този тип било основано специално за учения Рукнеддин ел-Исфара'ини (умрял през 1027 г.). Въпреки че медресетата са възникнали още по времето на газневидите (977г.), техните най-щедри патрони са били Селджуките (1038-1194 г.), победители над газневидите през 1040 г. и продължаващите да завладяват близкоизточните земи. По време на управлението на Алп-Арслан Мухаммед ибн Дауд и неговият син Мелик-Шах, когато империята на Великите Селджуки достигнала своето максимално разширение, везирът Низамулмулк (1064 - 1092 г.) започнал мащабно строителство на медресета, които се наричат Низамийе. Първата и най-известна от тях е Багдадското низамийе, което е било открито през 1067 г. В това време на историята започнал новият период - „ерата на блясъка и великолепието". През 12-ти век само в Багдад са функционирали 30 медресета. През 1234 г. халифът Мустансир основал превъзходното медресе Мустансирийе.
След разпадането на фатимидската династия медресетата се разпространили и в Северна Африка като прехвърлили през Гибралтар. Най-ранното медресе в Испания е била основана в Гренада през 1349 г. По такъв начин, в периода от 12-ти до 14-ти век медресетата се разпространили, както в източния, така и в западния свят.
В определен етап от създаването на институцията на медресетата, която по природа е сунитско, се е превърнало в действено идеологическо средство, което да служело за противопоставяне срещу шиитското разпространение и нейното изкореняване. Египетските фатимиди и шиитите буиди са разполагали с разклонена мрежа от учебно-образователни центрове (дар ел-илм), където са се подготвяли ловки и напористи пропагандатори на шиизма. Една от главните крепости им бил ел-Езхер, построен през 970-972 г. по времето на фатимидския халиф ел-Муиззе (953-975). Главният защитник на сунизма в това наситено с драматични събития време Махмуд Газневи (998-1030) видял в медресето институцията, с помощта на която е било възможно да се възроди, укрепи и разпространява сунизмът. Негови достойни заместници, които продължили делото му, са станали селджуките – покровители на медресетата, които са сломили буидите и изгонили фатимидите от Сирия.
Важен подбудителен мотив за разширението на мрежата от медресета, е бил необходимостта от подготовка на високо квалифицирани кадри за системата на държавното управление. Възпитаниците на медресетата са ставали не само религиозни деятели – мюфтии, имами, хатиби и т.н., а също така са попълвали административния апарат, като съдии, министри, бюрократи и др. подобни.
Друга причина за разпространението на медресетата е била стремежът на властимащите да държат в юзди ислямския елит. Основателят на династията ейюбиди Селяхаддин Ейюби (1169-1193) енергично пристъпил към строителство на медресета, когато вече шиизмът не е представлявал заплаха за сунизма и скоро практически изчезнал от египетската земя. По-късно Селяхаддин Ейюби продължил да се съмнява в лоялността на местното сунитско общество, като го подозира, че има компрометираща връзка с шиитите. Преподавателският корпус на новите висши училища бил умишлено съставен от поканени от Сирия, Ирак и Иран учители, много от които са били випускници на низамийските медресета.
С течение на времето своеобразната йерархия в центровете на ислямското образование се видоизменила. В различните исторически периоди под влияние на икономически и политически фактори, различни градове са претендирали за „интелектуално" лидерство. През X в. „интелектуален авангард" е бил Багдад. След това лидерските позиции са се прехвърлили към Кайро и Нишапур.
Особена роля в развитието на висшето ислямско образование изиграли вакъфите. До началните школа – куттаб, медресе и библиотеките се основавали многочислени вакъфи, които са били от полза. От вакъфските доходи се изплащали заплатите на учителите и преподавателите, а така също давали и стипендии на учащите се. Откритостта и достъпността на ислямското образование, неговото широко разпространение, както и разклоняването на мрежата от мюсюлмански школи и просветни центрове изцяло са се изграждали на базата на „вакъфския фундамент". При това вакъфите са служели не само за финансовата поддръжка на образователната система, но са били и действено средство за контролиране от техния основател или надзирател (назир) над тези учебни центрове.
Медресетата със значителен преподавателски корпус и студенти са функционирали като отделен „икономически организъм". По думите на испанския пътешественик Ибн Джубейр, основаната през 1180 г. от Селяхаддин Ейюби каирско медресе „Салахийе" е представлявало „град в града" тази свързана с образованието „индустрия", в която били ангажирани значителен брой хора при наличност на интензивни парични потоци, заемала съществено място в икономиката.
В средновековието медресето е придобило самостоятелен статус в качеството на институция за висше ислямско образование. По времето на Мухаммед (с.а.с.) медресето и месджидът са служили като центрове за обучение и техните просветителски функции били почти еднакви. Помещенията в мееджидите, специално заделени за учебни занятия, се наричали „медресе" и често сградите на медресетата са строели в непосредствена близост до „Дома на Аллах" – джамията.
В началото медресето е било предназначено за преподаване и изучаване на ислямското право – фъкьх, специализиращо конкретно върху сунитското направление на законоведение. През XV в. само в Дамаск са функционирали 33 ханефитски, 31 шафиитски, 9 ханбелитски едно маликитско медресе, а 6 медресета са служели за бази, както за шафиите, така и за ханефиите. Слабата мотивираност на маликитите в основаването на медресета е свързана с особеността на маликитското право, касаещо управлението на вакъфскага собственост (финансирането на медресета е било икономически непривлекателно). Във връзка с това в Магриб (Западна Африка) медресетата основно са се строели по инициатива на местните управници, ръководещи се преди всичко не от икономически мотиви, а от престижността на това богоугодно дело, укрепващо техния авторитет в очите на поданиците им.
След медресетата в мюсюлманския свят се появила институцията „дару'л-хадис", където тълкувателите на хадиси получавали статус на преподаватели – мудерриси. Първият дарул-хадис бил основан в Дамаск от управителя Нуреддин Зенги (1146-1163). Дару'л-хадис като учебно-образователен център бил предназначен за изучаването на суннета и обединил последователите на четирите сунитски школи.
Мюсюлманското право – фъкъх заемало приоритетно място в програмата на средновековното медресе. Там също се преподавало широк кръг от други предмети, подразделящи се на два основни раздела:
"Улюм-и наклийе – традиционни (религиозни) науки
Улюм-и табиийе – естествени науки, които се наричали още 'улюм-и аклийе – рационални науки, или 'улюм-и фелсефийе – философски науки.
Към втората категория, при наличие на разнообразни класификации, обичайно се отнасят логика, аритметика, геометрия, астрономия, медицина, метафизика, селско стопанство. Традиционните науки включвали в себе си юридически дисциплини (усул-и фъкъх – методология на ислямското право и фъкъх – право в съответствие с четирите мезхеба, като кораническа екзегетика – тефсир, теджвид (общи принципи при четене на Свещения Коран), къраат (приети системи за четене на Свещения Коран), свещени предания – хадиси, теология, тевхид, келям, ислямски суфизъм – тасаввуф. Тясно свързани с науките от теологическия кръг са били лингвистичните дисциплини, състоящи се от четири главни раздела: граматика – нахв; езикознание – люгат; стилистика – беян; литература – адаб.
Главният метод на традиционното мюсюлманско обучение във всички негови равнища било изучаването на текста и лекционния материал наизуст (телкин), като във висшето училище се допълнял от метода диспут (муназара), ставаща общо приета практика при преподаването в месджидите през X век.
Авторитетът на преподавателите в средновековния ислямски свят бил много висок като известни преподаватели в медресетата се ползвали с огромно уважение и общопризнат авторитет. През XI в. учените и преподавателите са били удостоявани с висши почетни титли – рукнеддин (опора на религията) или шейхул ислям.
Медресетата били „космополитни" учебни центрове, даващи приют на всеки, който е желаел да се приобщи към знанията, независимо дали е от местните жители или пришълец. Наред с постоянния контингент от учащите се те също са живеели в общежития и редовно получавали храна и стипендия.
Мехмед А. Топал
Портал 
