Приятелю
Смъртта... колко много ни е страх от нея, нали? Още при произнасянето на тази дума целите настръхваме. Какво представлява всъщност смъртта че ни плаши толкова много? Трябва ли в действителност толкова много да се страхуваме от нея? Или трябва ние да изплашим смъртта... Или ще речете: "Откъде накъде пък излезе това смъртта да се плаши от нас..." Всъщност в това няма нищо чудно?!
Плашенето на смъртта става с подготовката за нея. А да се чувства готов за смъртта е главно задължение на всеки смъртен. Нужно е да се живее така, сякаш всеки момент тя може да ни споходи и нито за миг да не се забравя нейното съществуване.
За истинския мюсюлманин не може и не бива да става дума за страх от смъртта. Мюсюлманинът е винаги със смъртта, тя е до него – рамо до рамо. Мисленето за смъртта приучва човека да живее между надеждата и страха. Сиреч това е средният път - "бейне'л хавфи ве'рреджа" (между страха и надеждата), който повелява и ислямът. Трябва да избродираме смъртта в сърцата си. Нужно е да я превърнем в част от самите нас. Не ние трябва да се страхуваме от смъртта, а тя от нас.
"А те при всеки дъх не познали смъртта си, веселят се и се смеят сякаш връщат се от сватба"
Не бива да допускаме да сме от съсловието, което описва поетът. Не бива да забравяме, че с всеки поет дъх приближаваме стъпка по стъпка към нея; че животът ни с всяка секунда намалява и тази секунда и всяка следваща трябва да бъдат спечелени преди да се изправим пред Всевишния. Горди като спечелилите и с изправени чела като шампионите!.. Не е нужно да плашим смъртта, нужно е да се сприятелим с нея.
Приятелю!
"Закичи смъртта на ревера си, наместо роза".
Юмер Фарук Ерен
Вестник "Мюсюлмани", брой 1 (114), Януари, 2003 година
Портал 
