Кое ни тревожи?
Да се твърди в наши дни, че мюсюлманите в България си нямат проблеми и че някой може с един замах да ги разреши, би било равносилно на наивност. Такива твърдения вече чухме; такива "решителни" лица вече видяхме. И те се убедиха, че това засега не е възможно.
И все пак кое ни тревожи?
Откакто дойде демокрацията – доколкото можем да я наречем така, не му е мястото тук да спорим – вече отброихме петнайсет години, през които кой ли не мина през Главно мюфтийство! И стана така, че някои започнаха да си въобразяват, че да станеш главен мюфтия е нещо по-лесно отколкото да те цанят махленски овчар. Мнозина, които сметнаха, че са хора, достойни за тази работа, запретнаха ръкави. Но дали бяха способни и дали може да изпълват този престол – те такъв въпрос не си задаваха.
Яви се един и реши, че това е моментът да разпродаде и да разграби натрупаното с векове народно имущество. На тази сграда тури ръка, онази продаде, трета даде под наем на приятелите си при изгодни условия, така че от всичките да постъпват хубавички приходи.
Дойде втори и си рече: Да не би аз да съм по-прост от предишния! Аз пък ще разграбя онова, което е останало. И хайде десетки ли, стотици хиляди ли долари изтекоха в бездънните му джобове... И то само срещу един нищо и никакъв подпис!
И ето го третият – и гладен и жаден! Той не иска да се задоволи с малко! Народът взе да роптае и да мърмори: "Абе, първият крадеше крадеше, но и за нас по нещичко оставяше... А тоя и трохичките обира! Но човекът облечен в златоткана мантия се явяваше пред телевизията, усмихваше се доволен пред народа и отново стотиците хиляди изчезваха.
Впрочем, докато по-рано смятахме, че нямаме "достойни" за тази длъжност хора, изведнъж се оказа, че нямаме нищо по-много, отколкото кандидати за главен мюфтия!
Е, да, наистина, вече си имахме духовни училища и институт, от-където излизаха млади дарования. Можехме да им се надяваме, че те ще вземат присърце нещата. И каква стана тя? И тази наша надежда се изпари!..
Явиха се двама съветски/!/ възпитаници, които се бяха изучили за народни водители през тоталитарните години. Трудно ни беше да определим кое им беше присърце: чашката или дяволът? Тях ги преборихме с помощта на Аллах, преминаха в историята... А ние, наивниците, все продължаваме с фенер в ръка да търсим... човека! Трябваше да бъде що-годе сит и облечен, да е малко нещо обучен, да е малко нещо мюсюлманин, да има някаква връзка между думите и делата му. Да живее с проблемите на страната и хората, да милее за истината и правдата; да почита Пророка и да зачита Аллах Теаля и да изповядва: "Дай, Боже, за моето стадо, та да има и за мене!... Но уви! Напразни надежди!
От близо 130 години българските мюсюлмани са показали и доказали, че са верни граждани на тази страна. Поради това смятаме, че заслужават по-голямо доверие. Затова онези, които все още смятат, че те са недорасли за тази отговорност, крайно време е да го осъзнаят. Детето вече порасна!
Сега мюсюлманите отново проведоха своята национална конференция. Вярваме, че този път най-сетне избрахме достойни за тази длъжност хора. Така най-сетне нашите мюсюлмани лека полека ще постигнат мир и благополучие!
Нека Всевишният Аллах приеме добрите ни намерения за истински и да направи да сме от праведните Му раби и да приеме нашите молби.
Портал 
