Градините на Ирам

Градините на Ирам

Потопът спрял. Нух и спътниците му слезли от кораба. Нух и вярващите, които оцелели след Потопа, се задомили и създали семейства. Родили им се синове и дъщери. Хората се умножили. Земята се превърнала в цветуща градина. Израснали треви и дървета. Светът се върнал към предишното си състояние от преди потопа.
Когато хората се намножили, се пръснали по земята. Всяко племе се заселило някъде. Благоустроили мястото, където живеели, и станали тамошни управници. Появили се много на брой племена.
Сред тях имало племе на име адити, което се заселило в южен Йемен. Населявало една долина близо до морето, заобиколена от пясъчни хълмове
По тези места от земята извирали реки, бликали извори и понеже морето било наблизо, валели много дъждове.
Ето защо тук растенията и посевите вървели добре. Имало в изобилие животни и птици. Като че ли това кътче, което населявали, се било превърнало в част от Дженнета.
Градското население издигнало много красиви сгради. Най-красивият град по онова време бил тук. Хората правели домовете си нависоко върху здрави колони. Този град, с широки улици и цветни градини, на който нямало друг подобен на земята, наричали „Ирам – градът на колоните.”
Тукашните хора били едри, пращели от здраве. Те постигали всичко, което пожелаели.
Изградили стени и крепости. Направили каменоделни, оръжейни и други подобни работилници.
Понеже били силни и могъщи, хората от този град се възгордели и излезли извън правия път. Никой не могъл да ги победи.
Те започвали да поставят по полетата около града табели, които да ориентират пътниците. Обаче тези знаци не показвали правилната посока, защото целта на тези хора не била да помогнат на заблудилите се пътници, а тъкмо обратното, те нарочно ги обърквали и подвеждали. Като ги оставяли да се лутат в пустинята, те искали да им се надсмеят и да им се подиграят.
Подир това изскачали на пътя, пребивали пътниците, измъчвали ги и ги подлагали на страшни изтезания. Нямали милост и жал към никого.
После започнали да дялат камъни и направили от тях кумири. За камъните казвали:
- Ето, това са нашите богове.
Живеели точно като народа на Нух, който се издавил в потопа.
Поради това Аллах им изпратил за пророк един от тях – Худ. Той им забранил да се кланят на кумирите и ги призовавал да повярват в Аллах. Наставлявал ги да престанат да вършат злини и варварства, да имат милост към хората, да не ги измъчват, да не поставят грешни знаци по пътищата, да не заблуждават пътниците и да не им се надсмиват и подиграват, да запазват стоката им и да не ги избиват.
Худ отишъл при хората от племето си и им рекъл:
- Ей, народе мой, аз съм един истински пророк, изпратен, за да ви покажа правия път. Побойте се от Аллах и му се подчинете. Аз не правя това заради облаги и срещу заплащане. Моята награда я дава Аллах.
Съплеменниците му отвърнали:
- Какво искаш от нас, Худ?
- Ей, хора – рекъл Худ – Искам да се поклоните на Аллах. Не си правете други богове, освен Него. Изобщо ли не се страхувате от Аллах?
- Нима искаш да се отречем от това, което са почитали нашите бащи и да се поклоним единствено на Аллах?
- Ей, люде, няма съмнение, че ви е създал Аллах. След като погуби племето на Нух, даде на вас тази земя. Направи от вас могъщо племе. Даде ви всичко: добитък, синове, градини и чешми – отвърна Худ.
- Ей, Худ, ти не си ли един от нас? Тогава Защо Аллах ни изпрати тебе за пророк? – попитали те.
- Аллах избра мен, за да ви върне в правия път, за да ви поучи на добро, за да ви накара да се откажете от лошите дела, които вършите, за да не измъчвате хората, да не ги пребивате като ги срещнете, да не поставяте по пътищата неверни знаци, който заблуждават, да не се надсмивате и подигравате. Защо се учудвате на това?
Хората от неговото племе не му повярвали и казали:
- Ние виждаме, че ти се заблуждаваш. Смятаме, че говориш лъжи.
- Аз не се заблуждавам – отвърнал Худ. Аз съм пророк, изпратен от Господа на световете. Донесох ви заповедите на моя Господ. Аз съм един наставник, в който можете да вярвате.
- Ей, Худ, ти не ни приведе никакво доказателство. Ние няма да изоставим своите богове, заради тези твои думи. Ние не ти и вярваме. Според нас, някои от нашите богове ти сториха нещо и ти затова им се противопоставяш. А искаш да престанем да им се кланяме и да се поклоним на твоя бог – казали те.
- Кълна се в Аллах, аз казвам истината – рекъл Худ – Вашите богове не са способни да донесат нито полза, нито вреда. Аз стоя далеч от тях, защото те не са богове, а само камъни.
Аз ви наставлявам, страхувайки се от гнева, мъченията и гибелта, която ще ви изпрати моя Господ. Друга грижа нямам.
- Ей, Худ, ти ни заплашваш с изтребление и мъчения ли? Кому е по силите да ни погуби? Ние сме могъщо племе. Никой не е в състояние да ни унищожи – рекли.
Худ се обърнал към тях с думите:
- Ей, народе мой, Аллах, който ви създаде, е по-силен от вас, защото тази ваша сила той ви я даде. Той може и да ви я отнеме. Ще ви изпрати беди и нещастия.
Племето отново не се вслушало:
- Ей, Худ, отиди при твоя Господ и му кажи да ни изпрати тези беди, с които ни заплашва, да видим дали това е по силите му? Хайде бе, човече, отивай! Ние не приемаме за истина думите, които изрече. Ако имаш някакво доказателство, покажи ни го. Това очакваме от тебе, братко наш.
Худ разбрал, че това неверно племе със сигурност няма да повярва, защото сърцата им били заключени. Тези блага, в които тънели, ги били накарали да забравят своя Господ. Смятали, че са по-силни от Аллах, че никаква сила не ще може да ги надвие. Худ се помолил на Аллах да му помогне, защото те се били заблудили и го били отрекли.
Аллах спрял дъждовете над племето на Худ. Дълго време не капнала и една капка дъжд. Растенията изсъхнали и увехнали. Животните и овцете не можели да намерят трева за паша. Отслабнали. Станали кожа и кости.
Всички много се обезпокоили, тъй като не валяло дъжд, а водата в кладенците и чешмите едва стигала за пиене. Не можели да намерят и една капка вода, за да напоят земята, дърветата, растенията и добитъка.
Отишли при боговете си. Отправили им молитви и поискали да им изпратят дъжд след тази суша.
Худ им казал:
- Ей, народе мой, повярвайте в Аллах, за да ви изпрати Той веднага дъжд и ви избави от това бедствие, в което се намирате.
Те отговорили:
- Ние измолихме от нашите богове. Много скоро ще ни изпратят дъжд. Махай се от главите ни. Ако съществува богът, за когото говориш, да прави каквото иска.
Един ден видели, че към тях по небето приближавал един черен облак. С радост и танци се провикнали:
- Виждаш ли този черен облак? Нашите богове приеха молитвите ни. Изпратиха ни голям облак, който ще изпълни всичко с вода. Градините и пасищата ще се напоят с вода.
Голяма част от хората, очакващи дъжда, който щял да напои земята да съживи растенията и да удави всичко наоколо във вода, започнали да орат, за да засеят.
А друга една част дошла при Худ и рекла:
- Ей, Худ, къде е твоят Господ, на който искаше да се молим, за да ни изпрати дъжд? Докато твоя бог още не си е мръднал пръста за нас, нашите богове ни изпратиха ей този дъждовен облак.
А друга една група хора танцували пред кумирите, пеела песни и викали, пляскайки с ръце.
Докато те ликували, се извила страшна буря. Изтръгнала дърветата от корените им, събаряла стените, вдигала във въздуха съдове и тенджери, разнасяла пясък и чакъл, които навявала в лицата на неверниците и ги заслепявала. Духал много студен вятър, който изсушавал кожата, смразявал ръцете, краката, ушите и носа.
Неверниците се разпищели. Но вятърът бил безпощаден.
Бурята вилняла седем нощи и осем дни. Всичко било заличено. Загинали хора и животни. Всички растения и плодове били попарени. Плодородните земи се превърнали в пустош.
Аллах не бе оставил нищо друго освен разкъсаните тела на неверниците и листата на изкоренените и изпочупени дървета. Всичко друго било унищожено. Оцелели единствено онези къщи, които били построени нависоко. С вида си те сякаш говорели:
„В тези домове, които виждате, живя племето адити. Те бяха толкова могъщи, че построиха дори Ирам – града с колоните, който нямаше равен на себе си в целия свят.
Стихията на бурята помела всичко. Само да бе видял как изглеждаха: отвътре приличали на сиви финикови дънери, а сега виждаш ли какво остана от тях?

Изводи и поуки
Човек е изпратен на земята, за да заслужи Отвъдния живот и благоволението на Аллах. Човечеството непрекъснато е подлагано на изпитания, чрез богатство или бедност, здраве или болести. Ако богатия знае, че богатството му е от него, ще се опълчи срещу Аллах, ще започне да живее както му диктуват страстите, ще се възгордее пред хората.
Лека полека като върши злини, човек престава да прави добро. Греховете пораждат заблуда, тя от своя страна – скръб, а скръбта отдалечава от Аллах, което води до Джехеннема.
Когато се поквари човешката природа, няма полза от призива, известяването и наставленията, понеже опорочи ли се нравът на човека, сърцето му се запечатва и той не се вслушва нито в зова на пророците, нито в този на наследниците му.
Нека човек не смята, че е невъзможно да не притежава богатства. Не може да се спаси от мъчението на Аллах и на земята и в отвъдното.
Като загубят мярката, хората вместо да следват правдата, хукват подир шейтани, вместо да се вслушат в разума се подчиняват на страстите. Смесват истината с лъжата и отхвърлят дошлите в името на правдата. Наш дълг е да се поучим да робуваме не на благата, а да бъдем раби на този, който дава благата – Аллах. Когато ставаме по-богати, да се увеличава не горделивостта ни заради това, че сме станали по-заможни, а обичта ни към Аллах и скромността. В противен случай не ще опазим от възмездието на Аллах, нещата, на които държим нито на земята, нито в отвъдното.
Ето какъв е краят на идолопоклонничеството и на идолопоклонниците. Ето горчивата участ на оскърбителите на които Аллах уважи с почест на онези, които почитаха това, което Аллах смяташе за презряно. Да се поучим и да се избавим от тези кумири и идолопоклонници, да знаем, че бедствието в душите е вестител за бедата, която може да сполети телата.
Пророците са тези, които избавят хората от робуване на други хора и от обожествяването на предмети и ги призовават да стават раби на Аллах.Да се опълчиш срещу всички хора е израз на упованието на Аллах. Когато вярата изпълни сърцето, тогава човек става раб на Аллах в пълния смисъл на думата. Тогава могат да се поправят грешките. Тези, които осъзнават своите недостатъци и зоват хората, трябва да се уповават на Аллах, да не се страхуват от никого и да се гордеят с всичко това.

Вестник "Мюсюлмани", брой 1 (91), Януари, 2000 година