Кабил и Хабил

Кабил и Хабил

Докато били в рая, Адам (алейхис селям) и Хаууа живеели щастливо. Не знаели що е това умора и страх.
Видели, че земята е покрита с високи дървета и ливади.
За първи път те срещнали хищни зверове, тигри, слонове, хиени и всички диви животни, които живеели на земята.
Много се изплашили да не би дивите животни да ги изядат. Подслонили се в една непристъпна пещера. Когато огладнели, не могли да намерят лесно храна, както в рая. Адам (алейхис селям) трябвало да потърси нещо за ядене в гората, под дърветата. Докато търсел препитание, Адам (алейхис селям) започнал да се уморява, от тялото му започнала да избива пот. Хаууа му помагала в работата и споделяла умората му.
Един ден Хаууа забременяла. Родило се момче. Нарекли го Кабил. Адам (алейхис селям) много се зарадвал на раждането на първото си дете. Хаууа вече не можела да му помага. Имала ново занимание. Гледала детето.
Адам (алейхис селям) по цял ден обикалял сам в търсене на храна. Когато падала нощта, се връщал и с радост си играел с детето.
Подир една година Хаууа отново забременяла. Отново родила момче. Нарекли го Хабил.
За да се грижи за семейството си, Адам (алейхис селям) бил принуден да работи още повече. Така минавали години. Много пъти Хаууа забременявала и народила рояк деца. А Адам (алейхис селям) сам се трудел, за да се грижи за непрекъснато нарастващата си фамилия.
Кабил и Хабил пораснали. Оставили игрите и започнали да помагат на баща си в изхранването на това голямо семейство и в опазването на неговите членове от химните животни, тигри и зверове.
Кабил бил по-голям от Хабил. А Хабил бил по-силен от батко си Кабил, бил с добро сърце и състрадателен. Обичал животните и ги защитавал.
Адам (алейхис селям) поискал да разпредели работата между двамата си сина. На Кабил дал земеделската работа, защото за обработката на земята, за сеитбата и жътвата не бил нужен благ характер.
А на Хабил дал да се грижи за овцете и кравите, защото добитъкът усещал, страдал и имал нужда някой да проявява състрадание към него.
Когато слънцето изгрявало, Адам (алейхис селям), Кабил и Хабил излизали от пещерата. Докато Кабил прибирал реколтата, Хабил извеждал на паша добитъка. Хабил се отнасял много добре с животните, изобщо не ги тормозел. А Адам (алейхис селям) се мъчел да лови птици. Хаууа пък носела вода, която използвала, за да умие децата, а също и за в домакинството.
Привечер всички се връщали в пещерата. Кабил носел плодове, Хабил мляко, а Адам – птиците, които хващал през деня. Приготвяли вечерята и всички заедно ядели.
Плодовете и благата, които Аллах Теаля дал на Адам (алейхис селям) и на синовете му се умножили. Средствата им за препитание се увеличили. Адам А.С. научил двамата си големи сина как трябва да благодарят на Аллах за тези блага, които се множали.
Поискал те да отидат на върха на планината и да оставят там по нещо от плодовете на своя труд, за да нахранят другите създания, които не знаели да отглеждат добитък, да сеят и жънат земята. Тази храна, която щели да оставят, щяла да бъде милостинята, която ежегодно щели да раздават, и жертвоприношенията, които щели да поднасят на Аллах.
Хабил много се зарадвал на това, защото бил с добро сърце.
На Кабил обаче тази работа не се понравила. Рекъл си:
- Защо напразно да пропилея тази стока, която спечелих с умора и пот на челото? Когато я захвърля там, по никакъв начин няма да мога да се възползвам от нея.
Само че не посмял да сподели това с баща си.
Хабил отишъл при овцете си. Намерил най-хубавата и най-охранената измежду тях. Нея принесъл в жертва. Бил много радостен, защото поднасял на Аллах, който го хранел, поил и му давал препитание, най-хубавата овца.
Кабил пък започнал да обикаля своите овощни дръвчета. Но търсел не най-хубавите плодове, а онези, които били развалени и гнили, защото от скъперничество сърцето му било омърсено. Накрая подбрал развалени и гнили плодове.
Кабил поднесъл в дар на Аллах Теаля плодове, които се били разложили подобно на неговото сърце.
А Хабил бе поднесъл най-хубавото, което успял да намери. В неговото сърце нямало злоба и то било съвсем чисто.
На следващия ден заедно с баща си Адам се изкачили на върха на планината.
Хабил не намерил своя дар. Разбрал, че Аллах Теаля го е приел. Много зарадван, Хабил благодарил на Аллах Теаля.
Ала Кабил намерил лошия дар, който бил поднесъл така, както го бил оставил. Много се ядосал. Почувствал голяма омраза към брат си. Ядно се обърнал към баща си и рекъл:
- Аллах прие неговия дар, защото ти се помоли за него. Но за мене ти не се помоли.
- Не – отвърнал Адам – Аллах Теаля прие неговия дар, тъй като той поднесе най-хубавото от стоката си. Понеже е добронамерен. А ти поднесе на Аллах Теаля най-лошото от стоката си. Сърцето ти е омърсено. Аллах несъмнено е прекрасен. Приема само онова, което е хубаво.
Кабил се върнал обратно. Аллах предпочел брат му пред него. Понеже в сърцето му имало злоба, не мислел за собствената си грешка, а непрекъснато се ядосвал на Хабил.
Шейтанът се приближил и прошепнал в ухото му:
- Убий брат си...Убий Хабил...
Кабил вдигнал глава и погледнал. Видял как брат му крачи спокойно. От огорчение не знаел какво да стори.
Шейтанът отново дошъл и се опитал пак да го подстрекава:
- Убий Хабил, убий Хабил...
Тогава Кабил се затичал подир брат си. Като го сграбчил, изкрещял яростно:
- Ще те убия.
Учуден Хабил попитал:
- Защо ще ме убиваш?
Кабил отговорил:
- Защото баща ми те обича повече от мене. А Аллах предпочете теб пред мене.
Хабил тихо отвърнал:
- Като ме убиеш, нищо няма да промениш. Баща ми в никакъв случай няма да те обикне и да ти прости задето си ме убил. Ще увеличиш и гнева на Аллах към самия себе си.
Кабил се ядосал още повече, защото вътре в него кипяла неудържима страст да отмъсти на Хабил. Казал му:
- Няма да мога се успокоя, докато не те убия.
- Ако ме убиеш, ти никога няма да намериш покой – отвърнал Хабил.
Омразата се четяла в очите на Кабил. Едва си поемал дъх:
- Без да те убия, няма да съм вътрешно спокоен – рекъл.
Хабил му отвърнал невъзмутимо. Той бил по-силен от Кабил:
- Щом като искаш, убий ме. Аз няма да вдигна ръка срещу тебе, за да те погубя, защото се боя от Господаря на световете.
Спокоен Хабил се отдалечил. Кабил останал, забил поглед в земята. Изпитвал огромна омраза към брат си.
Разтревожен Кабил се върнал в пещерата. Искало му се да заспи, ала не можел. Шейтанът отново дошъл и прошепнал в ухото му:
- Убий Хабил, за да се успокои душата ти... Убий Хабил!
Шейтанът повторил многократно тези свои думи. До сутринта Кабил чувал само това. Когато слънцето изгряло, излязъл от пещерата. Бил взел вече своето решение, щял да убие Хабил.
Хабил пасял овцете си. Бил спокоен и много щастлив.
Кабил излязъл да върши своята работа: да сее и жъне. Вътре в себе си чувствал безкрайна ненавист и жажда за мъст срещу Хабил. Когато видял брат си да обикаля спокойно сред овцете, гневът му се усилил още повече. Шейтанът отново му нашепвал: - Убий го, за да се успокоиш!
Огледал се. Намерил един по-голям камък. Посегнал да удари с него Хабил, за да го убие.
Така на земята се проляла първата кръв.
Кабил дошъл на себе си. Когато видял кръвта на брат си, се разкаял жестоко. Тогава разбрал, че е извършил нещо много лошо.
Брат му бил с добро сърце. Правел само добро.
Но той бил зъл. Вършел лоши неща. Не можел да осъзнае това. Напротив, злото в него растяло още повече и той погубил брат си от завист.
Станал убиец на любимия си брат. Какво спечели, като го бе убил? Само си беше навредил. Бе загубил всичко.
Започнал да се страхува. Страдал! Разкайвал се. Не можел да намери покой, загубил и сигурността си. Изчезнал и душевният му мир.
Острият вятър сякаш виел в ушите му:
- Убиец! Убиец!
Дърветата, които се поклащали, се свеждали към него и му крещели:
- Убиец! Убиец!
Много се уплашил. Понечил да се изправи, но краката му не го държали. Паднал до брат си. Разтърсил го силно и извикал:
- Хабил! Хабил!
Хабил оставал безмълвен. Не му отговарял. Той бил мъртъв. Не чувал нищо.
Кабил стоял объркан пред брат си, когото убил. Не знаел какво да прави. Хабил бе умрял. Вече не можеше като преди да се изправи и да ходи.
Какво щеше да прави Кабил?
Нима щеше да го остави тук на хищните птици и зверове?
Мислил, размислял, но не могъл да намери никакво решение.
Накрая решил да пренесе тялото на брат си. Тръгнал объркан, като понесъл Хабил на гърба си. Не знаел какво да прави с тялото.
Вървял, докато се уморил. Когато силите му се изчерпали, оставил тялото на земята. Приседнал до него. Много съжалявал. Гледал трупа и не знаел какво да прави.
Не можел да си прости, че е погубил брат си. Разкайвал се:
- Де да не го бях убивал.
След като малко си починал, отново нарамил тялото на гръб. Ядосвал се на себе си. Продължил да върви унесен в тези мисли, после от умора отново оставил тялото на земята. Приседнал до него да отдъхне.
Нарамвал тялото на брат си и го носел. Когато се изморявал; оставял го на земята и си почивал. Силно се разкайвал. Мислел какво да прави и как да се избави от всичко това.
Като обикалял така, видял една гарга. До нея пък лежала друга гарга, но мъртва. Живата птица копаела с клюн и с ноктите на краката си земята. Накрая успяла да изкопае голяма дупка. После като изтъркаляла мъртвото тяло, го бутнала в ямата, заривайки го с пръст.
Кабил проследил учудено гаргата. Казал си:
- Срам и позор за мене. Не мога да направя дори това, което направи ей тази гарга. Не мога да погреба тялото на брат си.
Изправил се на крака. Изкопал един ров. После положил брат си в него. Отгоре посипал пръст.
Адам (алейхис селям) бил започнал вече да търси синовете си. Когато Кабил видял баща си, се уплашил. Ако баща му видел стореното от него, по никакъв начин нямало да му прости. От страх изпищял и започнал да бяга от баща си.
Когато Адам (алейхис селям) видял сина си да бяга, се уплашил. Огледал се наоколо и видял кръвта на Хабил. Сърцето му биело лудо. Свило се от болка. Разбрал, че Кабил е убил Хабил. Много се наскърбил! Сълзите започнали да се стичат по бузите му. Плачешком тичал подир Кабил и навеждал:
- Кабил! Какво стори на брат си?
На Кабил му се струвало, че целият свят му крещи:
- Кабил! Какво стори на брат си?
Слязъл в полите на планината. Разкъсван от страх и болка се отдалечил от планината.
Адам (алейхис селям) викал подир него:
- Кабил! Никога няма да видиш покой. Ти сам си отвори вратите на страха. Върви си! Никога да не намериш спокойствие! Да не повярваш на нито едно живо същество, което видиш по пътя си! Животът да стане затвор за тебе!

Изводи и поуки
Земята е място на грижи, на заблуда и труд. Истинското спокойствие е единствено в рая. Грижите са най-вече за домочадието и семейството. Дълг на мъжа е да осигури прехраната на семейството. Вярващият трябва да възпитава себе си. В противен случай Шейтанът обсебва човека, като използва лошите му навици. Подтиква го да стори на брат си онова, което не би направил дори на врага си. Кабил убил Хабил от завист. Първият грях на земята и на небето бе извършен от завист. На земята това беше завистта на Кабил към Хабил, а на небето – на Иблис към Адам (алейхис селям). Човек не трябва да дава лош пример, защото заради всяко зло, което бъде извършено на тези, които дават лош пример, се дава един грях.
Поуката, която трябва да си извадим от гаргата е следната: човек не е извор на знание. Когато се роди, не знае нищо, после научава. Източникът на знанието е откровението. Поуката се взема от света с петте сетива и разума, които е дал Аллах Теаля. Вярващият трябва да извлича поука и знание от всичко, което вижда.
Ислямът повелява обществото да се изгражда върху здравите основи на социалната справедливост, а така също и управниците да се противопоставят на онези лица и групи, които се опитват да разхищават националното имущество за свое удоволствие и наслада.
Човекът трябва да прокара мост между себе си и Аллах Теаля посредством подчинението, а към другия човек – посредством издръжката.
Този, който притежава истинска вяра, не изпълнява желанията на угнетителите и горделивците. Вярата забранява да се прекланя глава пред угнетителите, защото, разбира се, прави чест един ден, изпълнен с достоен ислямски живот, пред живот, който няма нищо общо с този на истинския мюсюлманин.
Тези, които вървят по пътя на пророците, воюват с угнетителите и горделивците. Борят се. На вярващия подхожда достойнството, а на лицемера – позорът.
Дори гнетът да е дело на мюсюлманин, той е безсилен да го запази. Справедливостта просъществува, дори да е дело на неверник. Но справедливостта на неверника не продължава дълго.
Краят на угнетителите, които превръщат мюсюлманите в роби, е гибелен. А тези, които се противопоставят на робството, се увенчават със славна победа. Същината на вярата е да бъде на страната на правдата и да воюва срещу лъжата.

Вестник "Мюсюлмани", брой 12 (89), Ноември, 1999 година